Джоджо Мойс - Корабът с булките

Тримата се поздравяваха взаимно за взетото решение, макар и да ги мъчеше известно любопитство как ще се приеме планът им от главните засегнати от него. Останаха в кабинета достатъчно дълго, че да отбележат повода с още едно питие. С медицинска цел, естествено, усмихнато отбеляза сестрата, сочейки бледото лице на капитан Бейли. Тя не можеше да понася мъже с бледи лица: все й се искаше да провери кръвните им показатели.

- Единственият проблем с кръвта ми е, че няма достатъчно уиски в нея - измърмори капитанът.

Вдигнаха тост за сестра Люк, за бъдещия й съпруг, за края на войната и за Чърчил, в добавка. Малко след десет часа те влязоха в палатката на отделението, малко по-изправени, малко по-притеснени и готови да застанат пред своите подчинени.

- Тя е в отделение Б - каза сестрата, която четеше някакво писмо на бюрото на нощния дежурен.

- С ефрейтор Маккензи - уточни старшата сестра, като се обърна тържествуващо към капитан Бейли. Всичко щеше да се подреди по най-добрия начин. - Видяхте ли?

Минаха по покритата с пясък пътека между леглата, като внимаваха да не събудят вече заспалите, после дръпнаха завесата да влязат в другото отделение, като капитан Бейли застана за миг на едно място, за да удари, проклинайки, комара, който бе кацнал на врата му. После спряха.

Сестра Люк вдигна очи, когато ги чу да влизат. Погледна ги с неразгадаемо изражение. Беше се привела над леглото на Алфред - Чоки - Маккензи, три четвърти от което бе закрито от мрежата против комари. Тъкмо покриваше с белия чаршаф лицето му.

Ейвис спеше, когато пехотинецът се върна с две нови, още топли чаши чай. Почука два пъти и влезе, вперил поглед в краката си, докато пресичаше малката стая. Остави двете чаши на масичката между леглата. Беше се надявал, че служителката от женския корпус ще бъде с тях.

Франсис, която стоеше наведена над леглото на Ейвис, подскочи, явно не беше го очаквала. Страните й леко се обагриха. Той забеляза, че изглежда изтощена. Преди няколко часа вероятно би се поддал на изкушението да я докосне. Сега, след като бе чул думите й, знаеше, че няма да го направи. Отстъпи назад към вратата и застана, разтворил леко крака, изпънал рамене, сякаш да докаже нещо на себе си.

- Аз... аз не те очаквах - каза тя. - Мислех, че са те повикали другаде.

- Съжалявам, че се забавих.

- Доктор Даксбъри ми разреши да си тръгна оттук. Само ще си събера нещата и се връщам обратно. Ейвис вероятно ще остане да пренощува. Може да се върна после да видя как е. Няма достатъчно хора в лазарета.

- Тя добре ли е?

- Ще се оправи - отвърна Франсис. - Трябва да потърся Меги. Как е тя?

- Не много добре. Кучето...

- О. - Лицето й посърна. - О, не. И тя е съвсем сама?

- Сигурен съм, че ще се зарадва на твоята компания.- Още не се беше преоблякла и той закопня да избърше тъмното петно от бузата й. Ръцете му се стегнаха зад гърба.

Тя пристъпи напред, хвърли поглед през рамо към спящата Ейвис.

- Мислех си за онова, което ми каза - започна тя, с тих и заговорнически глас, - че войната ни е принудила да правим неща, с които не се гордеем. Докато не ми го каза, винаги съм смятала, че само аз...

Той не бе очаквал това. Направи крачка назад, не смееше да проговори, дори искаше да я помоли да не продължава. И в същото време отчаяно искаше да чуе думите й.

- Знам, че невинаги сме били в състояние да говорим... откровено. Че всичко е... сложно, а и други отговорности може би не са... - Тя замлъкна и очите й го измериха за миг. - Но искам да ти благодаря за това. Ти си... Винаги ще съм ти благодарна, че ми го каза. Винаги ще съм благодарна, че се срещнахме. - Последните думи бяха изречени набързо, сякаш трябваше да ги изтика насила от устата си, докато още имаше куража да го направи.

Той изведнъж се почувства дребен и нещастен.

- Да. Е - подхвана той, понеже не можеше да намери думите, - винаги е хубаво да намериш приятел. - Почувства се като подлец още докато отваряше уста да изрече последното: - Госпожо.

Последва кратко мълчание.

- Госпожо? - повтори тя.

Леката усмивка бе изчезнала; жестът бе толкова дискретен, че единствено той би могъл да го забележи. „Нямам избор“, искаше да изкрещи. „Правя го заради теб.“

Тя изучаваше лицето му. Онова, което прочете там, я накара да сведе и извърне поглед.

- Съжалявам - каза той. Трябва да вървя. Работа. Но... ще ти хареса в Англия.

- Благодаря. Чух много за нея в лекциите.

Упрекът в думите й го блъсна като удар.

- Виж... надявам се, че винаги ще мислиш за мен... - Ръцете му бяха сковани от двете му страни. - ...като за свой приятел. - Тази дума никога не бе звучала по-нежелана.