Джоджо Мойс - Корабът с булките

Да започне работа в Австралийската обща болница, разказваше тя, бе като да се върне у дома. Сестрите понасяха условията стоически, бяха способни, ведри и състрадателни, и най-вече истински професионалисти. Те бяха първите хора, които някога бе срещала и които я приемаха каквато е, оценяваха усилията и всеотдайността й. Бяха събрани от цяла Австралия и не се интересуваха от миналото й. Повечето имаха причина за липсата на съпруг, на подопечни и рядко някоя искаше да обсъжда тази причина. Освен това естеството на работата им ги караше да живеят ден за ден, в настоящето.

Никога не се бе опитала да се свърже с майка си. Казваше си, че вероятно това издава някаква безскрупулна нотка в характера й, но дори и тази мисъл не я изкушаваше да промени решението си.

През следващите няколко години всички те бяха работили заедно в Норфийлд, Порт Морсби и накрая в Моротай, където бе срещнала Чоки. През това време разбра, че онова, което й се бе случило, не бе най-ужасното нещо, което може да се случи на човек, не и когато се замислиш за жестокостите по време на войната. Бе прегръщала умиращи мъже, превързвала бе рани, от които й се повръщаше, почиствала бе вонящи тоалетни, прала бе мръсни чаршафи и бе помагала да вдигат палатките, които бяха почти прокъсани от употреба и влага. За нея това бяха най-щастливите дни в живота й.

Мъжете се бяха влюбвали в нея. Това си бе почти задължително в болницата - много от тях не бяха виждали момиче от доста време. Няколко мили думи, усмивка и те вече те надаряваха с качества, които може и да не притежаваш. Бе сметнала и Чоки за един от тях. Тя си мислеше, че в трескавото си състояние той не вижда друго освен усмивката й. Молеше я да се омъжи за него поне веднъж дневно, но както и с другите, тя не обръщаше внимание на думите му. Никога нямаше да се омъжи.

До деня, в който се появи артилеристът.

- Той ли беше мъжът, в когото се влюби?

- Не. Той ме разпозна. - Тя преглътна с мъка. Беше от поделението, което бе разположено близо до хотела, в който бях живяла преди толкова години. И си знаех, че ще дойде време, когато ще се наложи да напусна Австралия, че това ще е единственият начин някога да се отърва от... - Тя замълча за миг. - Затова реших да се съглася.

- Той знаеше ли? Съпругът ти?

Франсис бе отпуснала ръце в скута си. Сега сплете пръсти, после ги разплете и отново ги стисна.

- Първите няколко седмици от познанството ни той беше трескав през половината време. Познаваше лицето ми. В някои дни си мислеше, че вече сме женени. Понякога ме наричаше Вайълет. Някой ми каза, че това било името на починалата му сестра. Друг път, късно нощем, ме молеше да го държа за ръка и да му пея. Когато болките му станеха непоносими, аз го правех, въпреки че гласът ми е ужасен. - Позволи си лека усмивка. - Никога не съм срещала по-нежен човек. В нощта, когато му казах, че ще се омъжа за него, той се разплака от щастие.

Ейвис стисна очи от болка и Франсис изчака, докато спазъмът отмине. После продължи с ясен глас в смрачаващата се стая.

- Неговият командващ офицер, капитан Бейли, знаеше, че Чоки няма близки. Знаеше също, че аз няма какво толкова да спечеля от брака и че съвсем простичко, това ще го направи щастлив. Затова се съгласи да даде позволение, макар че мнозина на неговото място сигурно биха отказали. Не беше много достойна постъпка от моя страна, вярно, но наистина имах чувства към него.

- И си знаела, че това е начинът да се измъкнеш.

- Да. - Леко крива усмивка заигра по устните й. - Не е ли ирония това? Момиче с моето минало да се омъжи за единствения, който никога не я е докоснал с пръст.

- Но поне си запазила репутацията си непокътната.

- Не. Не стана така. - Франсис мачкаше полата си, същата корава от солта и изпоцапана пола, с която беше на спасителната лодка. - Няколко дни преди двамата с Чоки да се оженим, аз седях пред полевата кухня и перях превръзки, когато онзи артилерист се появи и... Тя се задави. - ...опита се да пъхне ръка под полата ми. Изпищях и го ударих силно през лицето. Само така можех да се откача от него. Но когато другите сестри изтичаха навън, той им каза, че само за това ставам. Че ме познавал от Ейнсвил. Това предопредели всичко, разбираш ли? Много малък град е, а аз им бях казала откъде съм. Решиха, че няма как да не е вярно. - Тя замълча за малко. - Мисля, че по-лесно биха приели, ако им беше казал, че съм убила човек.

- Някой каза ли на Чоки?

- Не. Но мисля, че това беше от съчувствие към него. О, някои решиха да не обръщат никакво внимание на инцидента. Предполагам, че когато си видял толкова много смърт отблизо, репутацията на хората не ти прави впечатление. Но всички знаеха какви са чувствата му към мен, а и състоянието му беше деликатно. Мъжете са лоялни един към друг... Понякога го изразяват по странен начин.