Джоджо Мойс - Корабът с булките

Франсис зяпна.

Ейвис поклати глава. После изведнъж се надигна и се наведе напред, сякаш се задушаваше, и се разплака с глас. Разтърсващите хлипания изпълниха малката стая и когато отново се отпусна и зарови лице в чаршафите, приглушените ридания продължиха да разлюляват цялото й тяло като сеизмични трусове.

Франсис пусна роклята, покатери се тихо върху леглото и седна до нея слисана. Остана така известно време, докато накрая не можеше повече да понася ужасните звуци и прегърна здраво момичето. Ейвис нито я отблъсна, нито се сгуши в нея. Сякаш бе толкова впримчена в собственото си нещастие, че не осъзнаваше какво се случва.

- Всичко ще се оправи - каза Франсис, без да е сигурна в думите си. - Всичко ще бъде наред.

Мина известно време, докато хлипането заглъхне. Франсис отиде за още болкоуспокояващи таблетки от аптечката, както и приспивателно, ако се окаже необходимо. Когато се върна, Ейвис бе обърнала гръб към стената и лежеше върху възглавницата си. Избърса очи, после махна на Франсис да й подаде роклята, от която извади омачкан и влажен лист хартия.

- Ето, сега можеш да го прочетеш цялото - каза тя.

- „Не идвай, не си желана“?

- Не. О, той ме иска, естествено...

Ейвис го бутна в ръката й и съзнавайки, че пресичат някаква граница, Франсис го взе и този път прочете внимателно онези места, които не бяха съсипани от водата в Атлантика.

Трябваше да ти го кажа отдавна. Но аз те обичам, скъпа, и не можех да понеса мисълта за тъжното ти лице, както и за най-малката вероятност да те изгубя... Моля те, не ме разбирай погрешно - не те моля да не идваш. Трябва да знаеш, че отношенията между съпругата ми и мен са повече като между брат и сестра, отколкото нещо друго. Ти, скъпа моя, означаваш за мен много повече, отколкото тя някога би могла...

Искам да знаеш, че държа на всяка дума, която съм ти казал в Австралия. Но ти трябва да разбереш - децата са толкова малки, а аз не съм от мъжете, които гледат лекомислено на задълженията си. Може би, когато те пораснат още малко, ще можем да го обсъдим отново?

Знам, че искам много от теб, но помисли над това в дните, които ти остават на борда. Имам заделени пари и мога да те устроя в чудесна.малка къща в Лондон. И мога да прекарвам с теб няколко нощи в седмицата, което, като си помислиш, е много по-често, отколкото много от жените, омъжени за моряци, виждат мъжете си...

Ейвис, винаги си казвала, че най-важното е двамата да бъдем заедно. Докажи ми, скъпа, че това е истина...

Докато осмисляше последните му думи, Франсис не беше сигурна дали може да погледне Ейвис в очите. Не искаше тя да си помисли, че злорадства.

- Какво ще правиш? - попита внимателно.

- Ще се върна у дома сигурно. Не можех, докато го имаше... но сега, може да бъде, сякаш никога не се е случвало. Нищо не се с случило. Родителите ми и бездруго не искаха да тръгвам. - Гласът й бе студен и изтънял.

- Ще се оправиш, ще видиш.

В реакцията й този път имаше намек за предишната Ейвис: за онази надменност, която показваше на Франсис, че онова, което е казала, което представлява, няма никаква стойност. Ейвис пусна писмото на завивката. Погледът, който сега отправи към Франсис, бе открит, уверен.

- Как продължаваш да живееш - попита тя - с всичко, което тегне над главата ти? Целия позор?

Франсис разбираше, че поне този път думите й не са толкова жестоки, колкото звучаха. По бледото лице на Ейвис се четеше искрено любопитство.

Тя подбра внимателно думите си:

- Предполагам, че просто съм открила... че всички носим нещо дълбоко в себе си. Някакъв срамен товар.

Франсис се пресегна под тялото й, извади кърпата и провери размера на петното. Скри дискретно изцапаната и подаде друга!

Ейвис се намести на леглото.

- И ти си се освободила от него. Защото си намерила някого, който да те вземе. Въпреки твоята... твоето минало.

- Аз не се срамувам от себе си, Ейвис.

Франсис събра изцапаните кърпи на купчина, за да ги отнесе после жената от корпуса в пералното. После седна на леглото.

- Нямам против да ти кажа. В живота си съм направила само едно нещо, от което се срамувам. Не беше това.

Австралийската сестринска служба бе организирала наборен пункт в Уейвил, близо до полевата болница. Тя бе работила известно време като стажант-сестра в болницата в Сидни, като работеше в едно заможно семейство в Брисбейн, за да може да плати за обучението си, и сега, неомъжена, в добро здраве и без подопечни, придружена от блестящата препоръка на старшата сестра, новосформираната Австралийска обща болница нямаше търпение да я назначи на работа. Наложи се да излъже за възрастта си, но многозначителният поглед, който служителката от наборната комисия й бе хвърлила, когато пресметна новата й дата на раждане, й подсказа, че не е първата. Беше война все пак.