Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Доктор Даксбъри смята, че всеки, който е бил във водата, трябва да прекара няколко часа под наблюдение. Може да имате хипотермия.

- Уверявам ви, че нямам.

- Заповедта си е заповед. Вероятно ще ви пуснат следобед за чая. - Жената отиде до леглото на Ейвис и подпъхна одеялото с отсечени и опитни движения, които внезапно напомниха на Франсис за болницата в Моротай. Но сега бяха в една стаичка, встрани от лазарета, някакъв склад за почистващи препарати, предположи Франсис, съдейки по кутиите наоколо и всеобхватната миризма на белина. По стените имаше окачени листове със списъци на запасите, а в заключени шкафове се съхраняваха вещества, които бяха лесно запалими. Франсис потрепери.

- Съжалявам за стаята - продължи жената. - Лазаретът ни трябва за мъжете, които са се нагълтали с дим, а не бива да сте заедно с тях. Това бе единственото помещение, където можехме да настаним вас двете. Само за няколко часа,нали така?

Пехотинецът, само на няколко сантиметра от леглото й, се взираше в нея. Франсис усещаше топлотата на погледа му и се наслаждаваше. Още можеше да почувства отпечатъка, оставен от ръката му по тялото й, докато я подкрепяше и почти я носеше обратно на борда, приближил главата си толкова, че ако тя извиеше леко шия, би могла да усети кожата му до своята.

- Е, госпожо Радли, удобно ли ви е така?

- Чудесно - отвърна Ейвис, заровила лице във възглавницата.

- Добре. Трябва да ида в съседната стая и да се погрижа за удобството на мъжете, но ще се върна възможно най-скоро. Когато съберете малко сили, съм ви донесла чисти дрехи, в които можете да се преоблечете. Ще ги оставя ето тук. - Остави грижливо сгънатите дрехи на един шкаф. - Така, сигурна съм, че вие, дами, ще искате чаша чай. Пехотинецо, би ли бил така добър да обслужиш дамите? Долу е истински хаос и никак не ми се иска да си пробивам път с чаши в ръка.

- С удоволствие.

Тя усети ръката му, краткото стискане, и за секунда забрави напълно за стаята, за Ейвис и пожара. Беше отново на спасителната лодка, очите й бяха впити в очите на този мъж и казваха всичко, което тя някога бе искала да каже, всичко, което не бе вярвала, че ще поиска да каже, без да отрони и една дума.

- По-късно ще погледна тези рани по лицето ти - прошепна му тя и се пребори с желанието да го докосне. Представи си какво е усещането на кожата му под пръстите й, нежността, с която щеше да се погрижи за наранената плът.

Той хвърли поглед през рамо, докато вървеше към вратата. Усмихна се, когато забеляза, че тя още го гледа, несъзнателно вдигнала едната си ръка към косата.

- Предполагам, че не ти е особено приятно да си затворена тук е мен, нали? - Когато той затвори вратата, гласът на Ейвис проряза тишината.

Франсис с неохота върна мислите си към жената пред нея.

- За мен няма значение с кого съм - отвърна хладно тя.

Сякаш часовете в малката спасителна лодка никога не бяха се случвали или може би Ейвис се чувстваше неудобно от факта, че е била спасена точно от нея, и сега бе твърдо решена да възстанови дистанцията помежду им.

- Боли ме стомахът. Корсетът ми е твърде стегнат. Ще ми помогнеш ли да го сваля?

Ейвис бавно се спусна от леглото, косата й бе разделена на бледи, солени кичури. Франсис й помогна да свали съсипаната вечерна рокля, коравия корсет и сутиена с професионално безразличие. Едва когато помагаше на Ейвис да се качи обратно в леглото, забеляза петното, което се разпростираше бавно по гърба на бледорозовия копринен халат. Наведе се да вдигне изцапаната рокля и видя допълнителното доказателство. Изчака, докато Ейвис си легне, после застана сковано пред нея.

- Трябва да ти кажа нещо - започна тя. - Кървиш.

В малката стая, затрупана с кашони, двете гледаха халата мълчаливо. Ейвис го съблече и се загледа в рубиненото петно, което вече растеше по чаршафа. По лицето на Франсис прочете какво означава това. По нейното лице не пролича някаква видима реакция. Прие подадената от Франсис чиста кърпа, без да каже нищо.

- Много съжалявам - каза Франсис със свито гърло. - Може... може да е било заради шока от студената вода. - Очакваше, че Ейвис ще й се развика, че ще използва възможността да добави и загубата на детето към списъка с предполагаемите грехове на Франсис. Но тя не каза нищо, само послуша тихия й съвет да лежи неподвижно, да сложи кърпата на мястото, да вземе болкоуспокояващо.

Накрая заговори.

- Най-добре е така всъщност - каза тя. - Горкото копеле.

След шокиращото откровение последва кратко мълчание, сякаш дори самата тя се изненада от избора си на дума.