Джоджо Мойс - Корабът с булките

Не беше загубил нито един човек.

Нямаше никого наблизо, за да чуе колебливата въздишка на облекчение, която Хайфийлд изпусна, когато се обърна отново към мостика. Но това не означаваше, че не се е случила.

Поне сто жени търпеливо чакаха на опашка пред главния люк след закуска, за да бъдат допуснати до каютите си. Приказваха си тихо за състоянието на вещите си, споделяха страховете си, че любимите им и грижливо подбрани тоалети за слизането на брега сега сигурно са съсипани от водата и пушека. Макар да нямаше видими поражения на тази палуба, леко докосване по стената или по някое легло оставяше тъмна следа, която показваше, че всичко е покрито с фин слой сажди. Докато стояха и си приказваха, като от време на време млъкваха, за да чуят внимателно поредното съобщение по уредбата, в очакване на разпореждане да влязат вътре, още жени се присъединяваха към опашката.

Маргарет, въпреки напредналата си бременност и тромавостта си, хукна първа през люка в мига, в който го отвориха, и вече бе в каютата си, докато другите булки стигнат до дъното на стълбите.

- Моди! Моди!

Вратата беше отворена. Тя коленичи и надникна под долните две легла.

- Моди! - повика я отново.

- Провери ли в столовата? Там още има доста жени. - Една от служителките от женския корпус бе надникнала през вратата. Маргарет се обърна и объркано я изгледа, докато се сети, че жената вероятно мисли, че тя вика някоя от другите булки.

- Моди! - Провери под всяко одеяло, повдигна матраците и смъкна чаршафите от леглата в отчаянието си. Нищо. Нямаше я в леглата, нито в някоя от чантите. Дори и в шапката на Маргарет, която беше обичайното й скривалище.

Маргарет тъкмо се ужаси от мисълта, че трябва да я търси навсякъде из кораба, когато чу писъка. За миг остана напълно неподвижна, после, когато някой друг викна: „Какво, за бога, е това?“, тя се хвърли през вратата и си запробива път по коридора към баните.

След това си казваше, че вероятно е знаела още преди да стигне там. Това бе единственото друго място, което Моди познаваше на кораба, единственото друго място, където можеше да се надява да намери Маргарет. Застана на прага, вперила поглед в жените, които се бяха скупчили до мивките. Проследи погледите им до малкото кученце, което лежеше свито до задната страна на вратата, а по стената до него имаше няколко черни драскотини, които показваха, че се е мъчило да избяга.

Маргарет пристъпи напред и падна на колене на влажния под. Дълбоко хлипане се изтръгна от гърлото й. Крачетата на кучето бяха вкочанени, тялото му - изстинало.

- О, не. О, не.

Лицето на Маргарет се сгърчи като на дете, готово да заплаче. Тя вдигна мъничкото телце.

- О, Моди, толкова съжалявам. Много, много съжалявам.

Остана така няколко минути, целуваше мократа му козина, мъчеше се с волята си да му вдъхне живот, макар да знаеше, че е безнадеждно.

Не заплака със сълзи, разказваха по-късно онези, които бяха свидетели, просто седеше и стискаше кучето, сякаш поглъщаше някаква непоносима болка.

Накрая, когато тревожните погледи на околните прераснаха в шепот, тя свали жилетката си и уви кучето в нея. После с пъшкане и опирайки се с ръка на омазаната със сажди стена, се изправи на крака. Стискаше вързопчето здраво до гърдите си, както би гушнала бебе.

- Искаш ли... искаш ли да повикам някого? - Една жена докосна леко рамото й.

Тя, изглежда, не я чу.

С горчиви сълзи по страните, Маргарет тръгна обратно по коридора, притиснала загърнатия си товар. Онези, които не бяха твърде заети със собствените си опушени вещи, надничаха към ръцете й, любопитни какво е това бебе.

Неловка тишина тегнеше над кораба. Жените, които се връщаха обратно в каютите си, не бъбреха облекчено, макар най-лошото, което бе сполетяло нечии вещи, да бе тънкият пласт от сажди. Нощта им бе показала колко рисковано е положението им и това дълбоко ги бе смутило. Плаването вече не им приличаше на приключение. Нямаше човек, който внезапно да не е обзет от непреодолимото желание да си бъде у дома. Където и да се намираше този дом.

Служителката на женския корпус подкрепи Франсис за лакътя, докато тя се повдигаше на леглото, изненадана колко уморена я накара да се почувства този дребен жест. Пехотинецът също махна ръката си, с която я придържаше през цялото време, и я пусна с неохота. Тя улови погледа му и изтощението й за миг се изпари.

- Добре съм - каза тя на служителката от женския корпус. - Благодаря, наистина съм добре. Спокойно мога да остана и в собственото си легло.