Джоджо Мойс - Корабът с булките

Няколко минути по-късно и лодката на Никол се спусна във водата с глух и влажен сблъсък, който накара няколко жени да запищят. Докато се суетеше с ремъците и се мъчеше да закрепи спасителната жилетка върху една особено истерична жена, Никол оглеждаше лодките, които вече бяха във водата, докато не забеляза Емет. Младият пехотинец му посочи единственото си гребло.

- Няма никакви въжета, по дяволите - викаше той, - а половината гребла липсват. Проклетият кораб е като плаваща развалина.

- Тъкмо бяха почнали да заменят екипировката. Денъм даде заповед след последната учебна тревога викна друг глас.

Никол потърси и намери своите гребла - имаше късмет. Бяха в безопасност. Можеха да плават и цяла нощ, ако се наложеше. Около тях вълните се плискаха и надигаха - тъмносиви, не толкова големи, за да предизвикат истински страх, но достатъчно, че да накарат жените да стискат здраво дръжките по страните на малките лодки. Отгоре, въпреки пищенето в ушите му, чуваше все по-тревожните инструкции по уредбата и сирената, която вече виеше непрестанно. Загледа се в скърцащия кораб; в бледото, но ясно различимо димно облаче, което се бе появило изпод спалните помещения на жените.

„Излез“, мълчаливо я повика той. „Иди някъде, където мога да те видя.“

- Не мога да се задържа близо до теб - викна Емет. -Как ще задържим лодките една до друга?

- Излез. Излез веднага - изрече той на глас.

- Ето - обади се една жена зад него, - знам какво ще направим. Хайде, момичета...

- Никъде няма да ходя.

Франсис вече бе сграбчила Ейвис, без да я е грижа какво ще си помисли момичето и без да се интересува как ще приеме то физическия контакт с нея. Тя чуваше шума от плясването на лодките долу във водата и виковете на онези, които напускаха кораба, и бе изпълнена от сляп ужас, че няма да успеят да излязат.

Не се опита да обясни нищо от това на Ейвис, защото подозираше, че тя вече не може да разсъждава разумно. Мразеше тази глупачка, която бе твърде повърхностна даже за да проумее заплахата за живота им.

- Знам, че е трудно, но трябва да вървим. През изминалите десетина минути се стараеше да говори спокойно и с напевен тон. Мило, утешително, без емоции, както го правеше преди с най-тежко ранените мъже.

- За мен няма вече нищо - каза Ейвис с грапав като шкурка глас. - Чуваш ли ме? Всичко е свършено. С мен е свършено.

- Сигурна съм, че може да се уреди...

- Да се уреди? Какво да направя? Да анулирам сватбата ли? Да се върна с гребане обратно в Австралия?

- Ейвис, сега не е моментът. - Вече надушваше дима. Нежните косъмчета по врата й настръхнаха.

- О, как би могла да разбереш изобщо? С твоя морал на улична котка.

- Трябва да излезем.

- Не ме интересува. Животът ми свърши. Най-добре да си остана тук... - Тя замлъкна, когато над главите им нещо се срути с трясък на палубата. Малката стая се разтърси толкова силно, че сякаш извади Ейвис от транса й.

На вратата се появи лицето на някакъв мъж.

- Не бива да оставате тук - викна той. - Оставете си нещата и тръгвайте. Изглежда, се канеше да влезе, но се разсея от вик, дошъл откъм дъното на коридора. - Веднага! - викна той и изчезна.

Франсис се загледа с ужас във вратата, колкото да види черните лапички на кучето да изчезват през нея. За секунда й мина през ума да хукне след него, но само един поглед към обезумялото изражение по лицето на Ейвис и моментално преосмисли приоритетите си.

Нов трясък бе последван от мъжки вик от дъното на палубата с хангарите:

- Затворете люковете! Веднага затворете люковете!

- О, за бога. - Франсис беше силна. Сграбчи здраво роклята на Ейвис и я задърпа навън от каютата, като се радваше, че изобщо може да я отмести. Коридорът беше пълен с пушек. Франсис се опита да се наведе и да мине под него, прикрила с ръка устата и носа си.

- Към оръжейната кула - викна тя, сочейки напред, и двете се запрепъваха на сляпо с изгорени и измъчени дробове към нея.

С усилие успяха да отворят люка и изскочиха навън, задъхани и кашлящи. Франсис отиде до ръба и се наведе, толкова облекчена от по-чистия въздух, че й отне известно време, докато осъзнае гледката долу: множество лодки, разпръснати във водата, свързани помежду си с възлести кафяви ленти. Погледна нагоре към празните стойки на спасителните лодки и видя, че всички те са във водата. Знаеше, че на палубата има още хора - чуваше гласовете им да се носят от вятъра. Но не можеше да измисли как да стигне до тях.

Някой ги забеляза и се развика. Долу размахаха ръце.