Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Никой не може да слиза долу. Само към сборните пунктове.

Маргарет усещаше натиска от преминаващите зад нея тела, смесената миризма на няколкостотин различни марки парфюми и лосиони за коса.

- Вижте, много е важно. Трябва да взема нещо.

Жената я изгледа, сякаш е идиотка.

- Има пожар на борда - каза тя. - Невъзможно е да слезете долу. Заповед на капитана.

Маргарет повиши глас, провокирана от обзелите я тревога и отчаяние.

- Не разбирате! Аз трябва да ида там! Трябва да се уверя... да се погрижа за... моето...

Вероятно и служителката на женския корпус бе по-уплашена, отколкото искаше да си признае. Гневът й пламна мигновено. Тя наду свирката си в опит да насочи някого в дясната страна, после я извади от устата си и просъска:

- Не мислите ли, че всеки има нещо, което иска да вземе със себе си? Можете ли да си представите какъв хаос ще настане, ако позволим на всеки да иде да си търси снимките или някакво бижу? Това е пожар. Не ни е известно дали не е започнал тъкмо в женските спални. Сега, моля ви, продължете нататък или ще се наложи някой да ви пренесе.

Двама пехотинци вече заключваха люка към долната палуба. Маргарет се озърна наоколо, опитвайки се да измисли откъде другаде да слезе, а после със свито сърце тръгна напред с тълпата.

- Ейвис. - Франсис стоеше на вратата на тихото спално помещение и се взираше в неподвижната фигура на леглото пред себе си. - Ейвис? Чуваш ли ме?

Никакъв отговор. За миг Франсис си помисли, че мълчанието й е в резултат на това, че Ейвис, като повечето други булки, отказва да говори с нея. Обикновено не би настояла. Но нещо в бледото лице и замъгления поглед на другата жена я накара да попита отново.

- Махни се бе отговорът. Прозвуча плахо, в странен контраст с грубите думи.

И тогава се чу сирената. Навън в коридора звънна алармата за пожар, пронизителна и тревожна, последвана от бързи стъпки покрай вратата.

- Пожарната команда да се събере в централното машинно отделение. Местоположение централен двигател. Всички пътници на сборните пунктове.

Франсис погледна през рамо, забравила всичко друго.

- Ейвис, това е алармата. Трябва да вървим. - Отначало помисли, че може би Ейвис не е разбрала какво означава сирената. - Ейвис - с леко раздразнение я повика тя, това означава, че има пожар на борда. Трябва да вървим.

- Не.

- Какво?

- Няма да ходя никъде.

- Не може да останеш тук. Не мисля, че това е учебна тревога. Звукът на алармата накара във вените на Франсис да потече чист адреналин. Осъзна, че подсъзнателно очаква да чуе експлозия. Наложи се да си напомни, че войната е свършила и да поеме няколко пъти дълбоко въздух. Всичко бе свършило. Но това не обясняваше тревожните звуци навън. Какво ли се бе случило? Заблудена мина? Не бе чула глух удар на бомба в борда на кораба, нито разтърсващата вибрация във въздуха, която беше признак на директно попадение. - Ейвис, трябва да...

- Не.

Франсис стоеше в средата на стаята и не можеше да проумее реакцията на Ейвис. Тя никога не бе участвала в битка и тялото й очевидно не изтръпваше от страх само при звука на сирената. Но сигурно разбираше какво означава.

- Би ли тръгнала с Маргарет, за бога? - Може би беше заради това, че тъкмо Франсис я молеше да тръгне.

Ейвис вдигна глава. Все едно не беше чула нищо.

- Ти си добре - каза тя с твърд глас. - Имаш съпруг, въпреки всичко. След като слезеш от този кораб, си свободна, уважавана жена. Мен ме чакат само позор и унижения.

Сега към алармата се бе присъединило и повтарящо се по уредбата съобщение: „Пожар! Пожар! Пожар!“, и на Франсис й бе трудно да си събере мислите.

- Ейвис, аз...

- Виж! - Ейвис й подаваше някакво писмо. Сякаш бе напълно глуха за тревожните викове навън, за шума от бягащи стъпки. - Погледни!

Страхът бе парализирал Франсис до степен да не може да различи думите на хартията пред очите си в първия момент. Устата й бе пресъхнала и мислите й препускаха бясно и се оплитаха постоянно. Всяка клетка в тялото й крещеше, че трябва да тръгне към вратата, към безопасността. Под погледа на Ейвис тя отново прегледа разсеяно писмото и този път различи думата „съжалявам“, което я наведе на мисълта, че тук се крие някаква лична трагедия.

- Ще го измислим после - каза тя и замаха към вратата. - Хайде, Ейвис, да вървим към сборния пункт. Помисли за бебето.

- Бебе? Бебето? - Ейвис изгледа Франсис, сякаш е някаква пълна идиотка, после се отпусна на възглавницата си с горчиво примирение. - О, просто се махай - отрони тя. Зарови лице във възглавницата и остави Франсис да стои вцепенена до вратата.