Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Сър.

- Но?

- Но не мога да гарантирам, че се движи в тази посока, сър.

Ако бъде хванат навреме един пожар в машинното отделение може да бъде угасен с пожарогасители или в най-лошия случай с маркуч. Дори и ако е хванат по-късно, обикновено може да бъде ограничен с поливане на периферията с вода - пръскане на външните стени, за да се намали температурата в стаята. Но този пожар - само Господ знаеше как - вече бе стигнал твърде далеч. „Къде са били мъжете?“, искаше му се да извика. „Къде са били пожарогасителите? Проклетите пръскачки?“ Но вече бе прекалено късно за каквото и да било.

- Мислиш ли, че може да тръгне към контролната зала на машините?

Мъжът кимна.

- Ако унищожи машинния контрол, ще стигне до торпедата и бомбите.

- Сър.

Онзи самолет. Онова лице. Хайфийлд с мъка прогони образа от съзнанието си.

- Свалете жените от кораба.

- Какво?

- Спуснете спасителните лодки.

Добсън хвърли поглед от мостика към бурните води.

- Сър, аз...

- Няма да поема този риск. Спуснете спасителните лодки. Това е заповед, човече. Грийн, вземи твоите хора с екипировка и инструменти. Добсън, трябват ми поне десет човека. Ще изпразним бомбените складове, доколкото е възможно, после ще наводним всички отделения. Тенант, искам ти и още двама мъже да слезете до коридора под помпеното отделение под главната мачта. Отворете люковете на склада за машинно масло и го наводнете. Наводнете колкото може повече помещения около двете машинни отделения.

- Но те са над нивото на водата, сър.

- Погледни вълните, човече. По дяволите, ще накараме проклетата буря да работи за нас за разнообразие.

На палубата с лодките Никол се опитваше да убеди една разплакана жена, стиснала здраво спасителната си жилетка, че трябва да се качи в лодката.

- Не мога - пищеше тя, сочейки към бурните вълни в черното море долу. - Погледни ги! Само погледни!

Около тях пехотинците се мъчеха да поддържат реда, въпреки сирените и съобщенията по уредбата, които идваха от другите части на кораба. От време на време някоя жена се провикваше, че вижда или надушва пушек, и тогава страхът разтърсваше цялото множество. Въпреки това, плачещата жена пред него не бе единствената, която не искаше да се качи в лодките, които, след стабилността на „Виктория“, им приличаха на коркови тапи, подмятани от разпенените вълни долу.

- Трябва да влезете в лодката - викна той, с доста по-строг глас.

- Ами всичките ми вещи! Какво ще стане с тях?

- Няма страшно. Огънят ще бъде угасен много скоро и ще можете отново да се качите на борда. Хайде сега. Зад вас има цяла опашка.

С нещастно хлипане момичето се остави да бъде прехвърлено в лодката и опашката помръдна е няколко сантиметра. Зад него няколкостотин жени чакаха, насочвани от хангарите към спасителните лодки, повечето още във вечерите си рокли. Вятърът свистеше по палубата и ръцете им настръхваха; те се сгушваха една в друга и трепереха. Някои хлипаха, други се усмихваха смело и леко нервно, сякаш се опитваха да убедят сами себе си, че всичко е само едно дръзко приключение. Една от три директно отказваше да се качи и трябваше да й бъде наредено или дори насила да бъде избутана в лодката. Не ги винеше и на него не му се качваше в лодка.

Под светлината на прожекторите можеше да види онези, които си спомняха „Несломим“; те се споглеждаха, като много се стараеха да не показват емоциите си и съсредоточаваха вниманието си върху задачата да прехвърлят жените в относителната безопасност на лодките долу.

Следващата женска ръка беше в неговата. Маргарет с кръглото като луна лице.

- Не мога да оставя Моди - каза тя.

Трябваха му няколко секунди, преди да разбере какво му казва.

- Франсис е долу - каза той. - Тя ще я доведе. Хайде, не може да чакаш тук.

- Но откъде знаеш?

- Маргарет, трябва да се качиш на лодката. - Вече виждаше тревожните и нетърпеливи лица на онези, които се полюшваха в готовата за спускане лодка. - Хайде. Не бива да караш всички да те чакат.

Ръката й го стискаше с изненадваща сила.

- Трябва да й кажеш да вземе Моди.

Никол се взря през рамо в пушека и хаоса под мостика. Собствените му страхове не бяха за кучето.

- Ти се качвай в тази, Никол. Капитанът на пехотинците се появи зад него и посочи лодката, която тъкмо спускаха. - Гледай всички да имат спасителни жилетки.

- Сър, предпочитам да изчакам на палубата, ако това...

- Искам те в онази лодка.

- Сър, ако е възможно, бих искал...

- Никол, в лодката! Това е заповед. Капитанът на пехотинците кимна към малката лодка тъкмо когато лодката на Маргарет изчезна през борда, а после рязко погледна отново към Никол. Какво, по дяволите, се е случило с лицето ти?