Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Скачайте! - викаше друг. - Скачайте веднага!

Франсис измери с поглед водата, после и момичето до нея, все още в най-хубавата си рокля. Тя самата беше добър плувец: можеше да се гмурне и да излезе между спасителните лодки. Не дължеше нищо на Ейвис. Съвсем нищо.

- Не можем да се доберем до самолетната палуба. Прекалено много дим има в коридора - каза тя. - Ще се наложи да скочим.

- Не мога - каза Ейвис.

- Не е толкова високо. Виж, аз ще те държа.

- Нс мога да плувам.

Франсис чу изпукването на някаква стена от другата страна на люка, доказателство за огнения ад, с който не искаше да се сблъсква. Сграбчи Ейвис и двете се сборичкаха, докато Франсис отчаяно я теглеше към ръба.

- Пусни ме! - пищеше Ейвис. Не ме докосвай!

Беше подивяла, драскаше и удряше Франсис по ръцете, по раменете. Димът се просмукваше под люка. От някъде далеч долу Франсис чуваше женските гласове, които ги викаха. Подуши нещо парливо и задушливо и сърцето й се сви от страх. Сграбчи здраво копринената рокля на Ейвис и я издърпа до ръба на площадката на оръжейната кула. Кракът й се подхлъзна, гумената й подметка се пързулна по металния йод и тя внезапно си помисли: „Ами ако никой не ме спаси?“. После чу писък и оплетените им тела, размахали диво ръце и крака, пропаднаха в мрака.

Капитанът стискаше гаечния ключ и се мъчеше да откачи бомбата от поставката й на стената.

- Махайте се! - викна той на мъжете, които, по трима в редица, носеха предпоследната бомба от склада. - Грабвайте маркучите! Наводнете отделението! Веднага! - Беше махнал маската от лицето си, за да го чуят по-добре и гласът му бе прегракнал в усилието да говори и диша.

- Капитане! - викна Грийн през маската си. - Трябва да излизате вече.

- Няма да гръмне. Трябва да се подсигурим.

- Не можете да свалите всички бомби, сър. Нямате време. Можем да наводним отсека сега.

След това Грийн си мислеше, че Хайфийлд може и да не го е чул. Не искаше да оставя капитана си там, но знаеше, че има предел, до който човек стига и след който грижата за хората му надделява над останалото.

- Започнете с наводняването - викаше Хайфийлд. Тръгвайте.

Обърна се и точно тогава чу нещо да пада. Захвърли пожарникарския си шлем към капитана с надеждата, че ще стигне до него, че някак ще успее да го види сред дима. С натежало от предчувствие сърце той излезе и изгони хората си напред.

Франсис се показа на повърхността, отворила широко уста да си поеме въздух, с коса залепнала по лицето й. Чуваше гласове, усещаше как някакви ръце я теглят, опитват се да я извадят от водата, която се бе оказала толкова студена, че дъхът й бе спрял за миг. Отначало морето сякаш не искаше да я пусне: усещаше ледената му хватка през дрехите си. А после се озова просната на пода на малката лодка като риба, изтеглена на сухо, кашляща задавено, докато гласовете се опитваха да я успокоят, а някой побърза да метне одеяло върху раменете й.

„Ейвис“, изрече без глас тя. А после, когато паренето в очите от морската сол понамаля, тя видя как я издърпват като уловена в морето плячка над другия край на лодката, красивата й рокля за конкурса бе омазана цялата в масло, а очите й бяха здраво стиснати, сякаш не искаше да види какво я чака.

Искаше да попита дали тя е добре. Но една ръка я прегърна и стисна здраво. Не я пусна, както очакваше, а продължи да я прегръща и тя усети близостта на коравото му тяло, силата на закрилата му и внезапно остана без думи. „Франсис“, прошепна близо до ухото й с глас, натежал от облекчение.

Капитан Хайфийлд беше положен на самолетната палуба от двамата огняри, които го бяха изнесли там. Мъжете стояха около него, пъхнали ръце в джобовете, някои бършеха пот или сажди от лицата си и плюеха шумно зад гърба си. В далечината под тъмното небе се разнасяха викове, потвърждаващи, че в различни части от кораба огънят е потушен.

„Свърши, капитане“, повтаряха му те. „Всичко е под контрол. Успяхме.“ Говореха почти шепнешком, сякаш не бяха сигурни дали още ги чува. Щеше да има и други разговори по-късно за това колко неразумно е човек с неговото положение и на неговата възраст да се впуска в борбата за овладяване на огъня толкова безразсъдно. Щеше да има забележки под мустак за това как не умее изобщо да делегира отговорност и как друг капитан на негово място би стоял настрани и би гледал в голямата картина. Но мнозина от неговия екипаж щяха да одобрят поведението му. Щяха да си спомнят за Харт, за изгубените приятели и да се питат дали не биха постъпили по същия начин на негово място.