Джоджо Мойс - Корабът с булките

Гласуването бе приключило и Ейвис Радли бе загубила. Съдийската комисия, която се състоеше от доктор Даксбъри, две от служителките на женския корпус и свещеника, бяха съгласни, че макар много да са искали да дадат титлата на госпожа Радли - докторът бе изключително впечатлен от изпълнението й предната седмица на „Шенандоа“, - са били принудени, предвид изключително посредственото й представяне във финалната вечер, подчертаното й нежелание да се усмихне и откровено озадачаващия отговор на въпроса: „Какво искате най-много да направите, когато най-сетне пристигнете в Англия?“, на който Айрийн Картър бе отговорила: „Да се запозная с майката на съпруга си?“; Айви Тътъл: „Да събера пари за сираците от войната“, а Ейвис Радли: „Не знам“, както и предвид моменталното й изчезване веднага след това, да направят единствения избор за победител в състезанието.

Айрийн Картър носеше ръчно ушития си шарф с умилителната и просълзена от радост физиономия на млада майка. Това било, заяви тя, най-чудесното пътуване, което някога била преживяла. Имала чувството, честно казано, че си е намерила поне шестстотин нови приятелки. И се надявала, че всички ще намерят в Англия щастието, което била сигурна, че заслужават. Нямала думи да благодари подобаващо на екипажа за добротата и професионализма им. Била сигурна, че цялата зала ще се съгласи с нея, че думите на капитана били истинско вдъхновение. Но когато започна да благодари поименно на съседите си в Сидни, капитан Хайфийлд се намеси и подкани мъжете и офицерите да помогнат с преместването на масите до стените на залата, след което Кралският пехотински оркестър щеше да осигури музиката за танците. „Танци!“, весело затананика доктор Даксбъри и няколко жени побързаха да се дръпнат по-далеч от него.

Дейви Плъмър, застанал в дъното зад оркестъра, погледна с отвращение ръчно изписаната бележка, която Фостър му бе дал срещу залога му само преди два дни, смачка я и я пъхна дълбоко в джоба на работните си дрехи. Проклети жени. Колкото и прехвалени да бяха шансовете й, тази жена нямаше как да изглежда по-зле и ако я бяха облекли в брашнен чувал. Тъкмо се канеше да се върне в машинното отделение, когато забеляза две булки, застанали в ъгъла. Шепнеха си нещо, прикрили с длани лицата си.

Не сте ли виждали работещ човек досега? сопна се той и дръпна настрани крачолите на работния си гащеризон.

- Чудехме се дали не ти се танцува - обади се по-дребничката, русокоса девойка и дали не е възможно да го направиш, без да ни изцапаш целите с масло.

- Дами, нямате представа какво може да направи един огняр с ръцете си.

Дейви Плъмър пристъпи напред, забравил напълно за залога си.

В края на краищата беше оптимист по природа.

Церемонията по награждаването започваше в десет без четвърт. Това даваше на Франсис петнайсет минути да изтича по тесните коридори и да донесе снимките от Австралийската обща болница, които капитан Хайфийлд бе поискал да види. Албумът й беше в големия куфар с багаж в трюма, но тя винаги държеше няколко от любимите си снимки - на първата болнична палатка, от танците в Порт Морсби, на Алфред, в една книга до леглото си. Затича леко по коридора, който водеше от хангарите към спалните помещения, като от време на време се подпираше на стената за равновесие.

Изведнъж спря.

Той стоеше пред тяхната стая и в момента вадеше цигара от пакета. Сложи я в уста, погледна косо към нея. В жестовете му личеше, че появата й не е изненада за него.

Не беше го виждала, откакто се бе появил на оръжейната кула с Тимс. Измъчваше я предположението, че я избягва нарочно оттогава, и няколко пъти се бе изкушавала да попита по-младия пехотинец защо е поел нощния пост.

Беше си го представяла безброй пъти, беше водила толкова много безмълвни разговори, че когато го видя от плът й кръв, остана зашеметена. Докато краката й я носеха към него, тя усети как я обзема обичайната сдържаност и плахо приглади полата си.

Спря до вратата, чудеше се дали да влезе. Той беше с парадната си униформа и тя изведнъж бе завладяна от спомена за нощта, в която бяха танцували, в която я бе държал в прегръдките си до същата тази тъмна униформа.

- Искаш ли? - попита той и протегна пакета към нея.

Тя взе цигара. Той й протегна пламъчето, за да не трябва да се навежда към него, докато запали. Тя усети, привела глава, че не може да откъсне очи от ръцете му.

- Видях те на масата на капитана - каза той накрая.

- Аз не те видях. - Беше го търсила с поглед. Няколко пъти.