Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Не мога... да се преструвам, че това е бил най-лесният товар, който някога съм транспортирал - продължи той.

- Няма да се престоря и че съм бил очарован от перспективата - макар да знам, че някои от мъжете се радваха. Но мога да ви кажа следното като „пожизнен“ моряк, както сме познати във флота, това беше най-образователното плаване.

- Няма да ви отегчавам с дълги речи за трудностите по пътя, който сте избрали. Сигурен съм, че вече сте чули достатъчно по темата. - Той кимна към офицера от гражданската служба и чу приглушен смях. - Но ще кажа, че и вие като всички нас, вероятно ще оцените следващите дванайсет месеца като най-предизвикателните - и надяваме се, най-благотворни - в живота си. Онова, което искам да ви кажа, е следното: не сте сами.

Погледна наоколо към смълчаните и развълнувани лица. Под ярките светлини на хангарната палуба позлатените копчета на униформата му блестяха.

- Онези, които винаги са били на служба, сега ще трябва да намерят ново поприще. Тези, които са били напълно променени от преживяното във войната, ще трябва да намерят нов начин да общуват с околните. Тези, които са страдали много, ще трябва да намерят начин да простят. Завръщаме се в страна, която вероятно ще ни се стори непозната. Ние също може да се окажем странници в нея. Затова, булки, вярно е, че сте изправени пред голямо изпитание. Но искам да ви кажа, че за нас беше едновременно удоволствие и привилегия да бъдем част от пътуването ви. Гордеем се, че сте наши сънародници. И се надяваме, че когато си спомняте с радост за първите си години от живота във Великобритания, ще осъзнаете, че това не е било просто пътуването към новия ви живот, а началото му.

Малцина бяха забелязали, че по време на речта си той сякаш говореше на една жена по-специално и че когато беше казал: „Не сте сами“, може би погледът му се бе задържал върху нея по-дълго, отколкото върху всяка друга. Но това нямаше значение. Последва кратка тишина, а после жените заръкопляскаха, няколко извикаха възторжено и постепенно аплодисментите и радостните викове възпламениха цялата зала.

Капитан Хайфийлд зае мястото си, след като бе кимнал с благодарност на множеството лица пред себе си. Ръкопляскаха не само жените под него, забеляза той, като се мъчеше да сдържи широката усмивка, която напираше на лицето му. Аплодираха го и мъжете.

- Как ти се стори? - прошепна той на жената до себе си, докато гърдите му още бяха изпълнени с гордост.

- Много добре, капитане.

- Обикновено не съм много по речите - каза той, - но сметнах, че в случая е подходящо.

- Не мисля, че някой би оспорил това. Думите ви бяха... красиво подбрани.

- Момичетата престанаха ли да те зяпат вече? - Говореше, без да гледа към нея, така че от другите маси изглеждаше, сякаш благодари на стюарда за храната.

- Не - отвърна Франсис, докато бодваше от рибата. - Но няма проблем, капитане.

Нямаше нужда да добавя: „Свикнала съм“.

Капитан Хайфийлд хвърли поглед към Добсън, през два стола от него, който явно още не бе свикнал. След дългите години взиране в морето, зрението на Хайфийлд не беше остро както преди. Но дори и той можеше да различи думите, които излизаха от намръщената уста на помощник-капитана, по чието лице ясно бе изписано неодобрение.

- Прави целия кораб за посмешище гневно мърмореше той, докато попиваше устни в ленената салфетка. Сякаш е решил да направи всички ни за смях.

Лейтенантът, седнал до него, забеляза, че Хайфийлд ги гледа, и се изчерви.

Капитанът усети как корабът се надигна под краката му, катерейки се по поредната вълна.

- Да ви предложа едно питие, сестра Маккензи? Сигурна ли сте, че не искате нещо по-силно? - Изчака, докато вълната отмине, и тогава вдигна чаша за тост.

Само двайсет минути му трябваха. Двигателят работеше много по-добре, или поне доколкото можеше да се очаква от него. Ставаше дума за цели две лири. Проклет да е Дейви Плъмър, ако седи сам-самичък в машинното отделение, докато всеки друг на борда - от простия моряк, та чак до радиста горе - гледа как момичетата се разхождат по бански.

Освен това вече беше решил да напусне флота, след като стигнат до мъгливата Англия. Какво можеха да му направят, ако го хванат, че е напуснал мястото си без позволение? Да го накарат да плува до вкъщи ли?

Дейви Плъмър провери показанията на термометрите, които трябваше да следи, мина с мокър парцал по по-проблемните зони на тръбите, изгаси с крак цигарата си и с бърз поглед през рамо изтича през две стъпала нагоре по пътеката към изхода.