Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Можеше да загубите повече хора.

- Петдесет и осем общо. Племенникът ми беше на контролната кула. - Той се поколеба. - Не можах да стигна до него.

Франсис седеше напълно неподвижна.

- Съжалявам - каза тя.

- Наредиха ми да сляза - продължи той и думите се изливаха бързо сега, сякаш бяха чакали твърде дълго. Корабът потъваше и всички от екипажа - които още бяха на крака - вече бяха в лодките. Морето беше зловещо спокойно и виждах как лодките стоят долу в ниското, почти без да помръдват, като някакви лилии в езерце, целите омазани в кръв и масло, докато мъжете се опитваха да и изтеглят ранените от водата. Беше толкова горещо. Онези, които бяхме останали на борда, непрекъснато се поливахме с маркучите, за да можем да останем още малко там. И докато се опитвахме да стигнем до ранените си, докато корабът се разцепваше и пламтеше, проклетите японци продължаваха да кръжат отгоре. Вече не стреляха, само кръжаха над нас като лешояди, сякаш се наслаждаваха на страданието ни.

Той отпи глътка от чашата си.

- Още се мъчех да го намеря, когато ми наредиха да сляза. - Главата му клюмна. - Два разрушителя дойдоха да ни помогнат. Най-сетне прогониха японците. Наредиха ми да сляза от борда. И всичките ми мъже стояха и гледаха как оставих кораба да потъне, знаейки че някъде вътре може би още има живи, ранени. Може би дори и Харт.

Той замълча.

- Никой не каза и дума. Просто... се взираха.

Франсис затвори очи. Бе чувала подобни истории, знаеше какви белези оставят. Нямаше какво да му каже, за да го утеши.

Чуха как по радиоуредбата поканиха дамите да се насладят на изложба от изработени от филц предмети в предния салон. Франсис забеляза с изненада, че по някое време навън е станало съвсем тъмно.

- Не е много добър начин да приключиш кариерата си, нали?

Тя усети мъката в гласа му.

- Капитане - каза Франсис, - единствените хора, които все още знаят всички отговори, са онези, които никога не са се изправяли пред въпросите.

Отвън на палубата светнаха лампите и студената им неонова светлина проникна през прозореца. Дочуха оживен разговор, когато няколко мъже излязоха от кабинета на ескадрилата и последва съобщение, което се повтори няколко пъти по уредбата: „Готови за посрещането на баржата за боклука“.

Капитан Хайфийлд се взираше в краката си, после вдигна поглед към нея, докато приемаше истината в думите й. Отпи голяма глътка от чашата си и не откъсна поглед от лицето й, докато довърши питието си.

- Сестра Маккензи - каза той, докато оставяше чашата на бюрото си, - разкажете ми за вашия съпруг.

Никол бе стоял пред залата за кинопрожекции близо три четвърти час. Дори и да му бе позволено да гледа филма вътре, нямаше да гледа „Най-добрите години в нашия живот“, въпреки щастливата развръзка за войниците, които се връщаха у дома. Вниманието му бе приковано в другия край на коридора.

- Не мога да повярвам - бе казал Джоунс Уелсеца, докато се сушеше в столовата им. - Чух, че ще я свалят от кораба. А после капитанът заявява, че всичко било едно голямо недоразумение. Нищо подобно, казвам ви. Ти я видя, нали, Дакуърт? И двамата я познахме. Не разбирам. - Той енергично подсуши мишниците си.

- Знам защо - обади се друг пехотинец. - Сега си пийва сладко с капитана.

- Какво?

- В кабинета му. Старият метеоролог преди малко му занесъл дългосрочната прогноза и какво мислите, седи си тя вътре, сгушена на дивана и пийват заедно.

- Старото куче! - възкликна Джоунс.

- Никак не е глупава, нали?

- Хайфийлд? Той не може и курва в бардак да забърше с пълен джоб с мангизи.

- Едни са правилата за нас, а съвсем други за тях, това е сигурно - горчиво се оплака Дакуърт. - Представяте ли си някой от нас да домъкне проститутка в столовата?

- Сигурно си се объркал. - Никол бе изрекъл думите, преди да се усети. Сега тежаха като олово в настъпилата тишина. - Не може да е в стаята на капитана. - Той заговори по-тихо. - Искам да кажа, че няма причина да бъде там.

- Тейлър много добре знае какво е видял. И друго ще ви кажа. Не е за първи път. Според него тази седмица е била там вече три пъти.

- Три пъти, а? Хайде, Никол, старче. Знаеш каква е причината не по-зле от мен. - Пискливият му глас бе преминал в буен смях. - Как ви се струва, а, момчета? На шейсет години нашият капитан все пак е открил радостите на плътта!

Най-сетне чу гласове. Дръпна се плътно до тръбите по стената и вратата на капитанския кабинет се отвори. Нямаше нужда да се взира дълго, за да се убеди коя е: образът й, до последния детайл, бе дълбоко запечатан в душата му, сякаш бе гравиран там.