Джоджо Мойс - Корабът с булките

Маргарет погледна часовника си, чудейки се кога ще може да го изведе на разходка. Също като с Джо младши, мислеше си тя, затвореното пространство почваше да им тежи на всички.

- Хайде - нежно му каза тя. - Не остава много, наистина.

Едва тогава осъзна, че не е сама в стаята.

Ейвис лежеше неподвижно на леглото си, с лице към стената, свила колене до корема си.

Маргарет я загледа, докато кучето скочи и вяло започна да драска по вратата. Вече четвърти ден, пресметна тя, Ейвис лежеше все така. В случаите, когато ставаше, за да се нахрани, само чоплеше храната в чинията си и после се извиняваше и си тръгваше. Морска болест, отвръщаше на всички въпроси. Но дори нямаше вълни.

Маргарет пристъпи напред и се наведе над свитата фигура в леглото, сякаш можеше да разчете нещо по лицето й. Веднъж го бе направила, докато си мислеше, че Ейвис спи, а после шокирано се дръпна, когато забеляза очите й широко отворени. Чудеше се дали да не поговори с Франсис: може би Ейвис имаше някакво заболяване. Но предвид лошите чувства между двете, не смяташе, че би било честно спрямо която и да било от тях.

Освен това Франсис рядко беше тук вече. По необясними причини бе започнала да помага в лазарета, след като доктор Даксбъри с радост се бе нагърбил с отговорността да организира финала на конкурса „Кралица на „Виктория“. Иначе изчезваше за няколко часа на ден, без да обяснява къде ходи. Маргарет си казваше, че трябва да се радва, че я вижда толкова щастлива, но й липсваше компанията й. Сама й оставаше твърде много време за мислене. А това, както обичаше да казва баща й, никога не води до добро.

- Ейвис? - прошепна тя. - Будна ли си?

Момичето не отговори, докато не я попита втори път.

- Да - тихо каза Ейвис.

Маргарет стоеше неловко в средата на малката стая, забравила за момент безформеното си тяло, докато се мъчеше да измисли какво да направи.

- Мога ли... да ти донеса нещо?

- Не.

Тишината отново я обгърна. Майка й би знаела как да реагира, помисли си тя. Щеше да иде право при Ейвис, да я прегърне и с онзи уверен майчински тон да попита: „Хайде, казвай, какво има?“. И пред лицето на подобна решителност Ейвис щеше да си признае тревогите, здравословните проблеми или тъгата по дома, или каквото там я мъчеше.

Само че майка й не беше тук. А Маргарет по-скоро би закарала с гребане този кораб до Англия, отколкото да прегърне просто така Ейвис.

- Мога да ти донеса чаша чай - предложи тя.

Ейвис не каза нищо.

Маргарет остана в леглото си почти час; четеше, защото не можеше да остави нито Ейвис, нито кучето, за което се притесняваше, че ще вдигне шум.

Навън леката промяна в движението на кораба й подсказа за навлизането им в по-хладни и бурни води. Сега, след седмици на борда, бяха свикнали с вибрациите на „Виктория“, с постоянното боботене на двигателите, можеха да игнорират дори неспирните съобщения по радиоуредбата, които се повтаряха на всеки четвърт час.

Бе започнала писмо до баща си, но откри, че няма какво да му каже за живота на кораба, което вече да не е споделила. Истинските събития, които се бяха случили, не можеше дори да си помисли да опише на хартия, а останалото бе просто чакане. Като да живееш в коридор, в очакване да започне новият ти живот.

Вместо това бе написала писмо на Даниъл: куп въпроси за кобилата, настойчива команда да одере колкото може повече зайци, за да дойде в Англия и да я види. Даниъл бе писал веднъж и тя бе получила писмото му в Бомбай. Беше само от няколко реда и не казваше много освен как са кравите, какво е времето и сюжета на филма, който бе гледал в града, но на сърцето й бе олекнало. Беше й простил, личеше си в тези няколко реда. Ако баща й го бе заплашил с бой, за да го направи, той щеше само да пъхне бял лист в плика, вместо да му се подчини. На вратата рязко се почука и тя скочи към кучето, за да спре лаенето му. Стисна го здраво и се закашля престорено, мъчейки се да имитира лаенето.

- Почакайте - викна тя, сложила широката си длан нежно, но здраво върху муцунката на Мод Гон. - Идвам.

- Има ли тук госпожа Е. Радли?

Маргарет погледна към леглото на Ейвис. Тя примигна и седна. Дрехите й бяха омачкани, лицето - бледо и безучастно. Смъкна сс бавно на пода, повдигна ръка към косата си.

- Аз съм Ейвис Радли - каза тя и открехна леко вратата.

Пред нея стоеше млад моряк.

- Имате телеграма. Дойде в апаратната този следобед.

Маргарет пусна кучето зад гърба си и направи крачка към Ейвис, за да я хване за ръка.

- Мили боже - възкликна неволно тя.