Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Нищо му няма на крака ми.

- Значи няма да ви притеснявам повече.

Стояха в двата края на кабинета един срещу друг. Никой не помръдваше. В погледа й нямаше и следа от покана.

- Аз не съм... не съм го споменавал пред никого - чу се да казва той.

- Доста ме бива в пазенето на тайни - каза тя, без да откъсва очи от лицето му.

Той седна тежко на стола си и вдигна крачола си. От няколко дни се опитваше да не гледа много крака си.

Тя за миг омекна. Дръпна се, после пристъпи напред и го огледа внимателно.

- Явно е възпален. - Посочи към крака му, сякаш търсеше позволение, после го докосна с ръце и опипа цялата дължина на раната, подутата червена кожа около белега. - Имате ли температура?

- Бил съм и по-добре - призна си той.

Тя продължи прегледа още няколко минути. Той осъзна с леко стеснение, че изобщо не е трепнал, когато бе докоснала кожата му.

- Мисля, че вероятно имате остеомиелит, инфекция която е стигнала до костта. Трябва да бъде почистена гнойта и ви е нужен пеницилин.

- Имате ли такъв?

- Не, но доктор Даксбъри трябва да има.

- Не искам той да се меси.

Тя не изрази учудване. Той се запита дали цялата история нямаше леко налудничав привкус. Не можеше да забрави стреснатото й лице, когато за първи път бе зърнала крака му. И как мигновено се бе овладяла.

- Трябва ви медицинска помощ - заяви тя.

- Не искам доктор Даксбъри да знае - повтори той.

- Значи съм ви дала професионалното си мнение, капитане, и уважавам правото ви да го пренебрегнете.

Тя стана и избърса ръце в панталона си. Той я помоли да изчака, после мина покрай нея и отвори вратата. Повика моряка от коридора. Момчето влезе, оглеждайки поред капитана и жената пред него.

- Заведи госпожа Маккензи до лечебницата - нареди Хайфийлд. - Тя трябва да вземе оттам някои неща.

Тя се поколеба, явно очакваше да чуе някакво разпореждане, някакво предупреждение. Такова не последва.

Той протегна ключа към нея. Когато го пое от ръката му, тя се постара пръстите им да не се докоснат.

Иглата проникна дълбоко в крака му, тънкото метално острие се плъзгаше механично навътре и навън от плътта му, докато източваше гнусната течност отвътре. Въпреки болката от процедурата, Хайфийлд усети как тревогата, която го измъчваше от няколко дни, се разсейва.

- Трябва ви нова доза пеницилин след около шест часа. После по една дневно. Двойна доза в началото, за да пробуди тялото ви за борба с инфекцията. А когато стигнете в Англия, трябва веднага да отидете при лекаря си. Вероятно ще ви задържи в болницата. - Тя отново се загледа в раната. - Но имате късмет. Не мисля, че е стигнало до гангрена.

Каза го спокойно, с лишен от емоция тон, без да го поглежда почти. Накрая, след като сложи и последния памук и марлята за превръзката на краката му, тя седна на пети и се облегна, за да смъкне той крачола си. Носеше същите панталони в защитен цвят и бяла риза, както в онзи ден, когато бе придружила в кабинета му по-младото момиче.

Той въздъхна с облекчение при мисълта за една нощ без болка. Тя започна да събира медицинските пособия, които бе донесла от лечебницата.

- Добре е да оставите някои от тези неща тук - каза тя, все така загледана в пода. - Ще трябва да смените превръзката утре. - Написа инструкции на лист хартия. - Дръжте крака си на високо, когато сте сам. И се старайте да е сух. Особено във влажния въздух. Можете да вземате болкоуспокояващите таблетки по две наведнъж.

Остави превръзките и лепенките на бюрото му, после затвори писалката му с капачето.

- Ако започне да се влошава, ще трябва да ви прегледа хирург. И този път не можете да си позволите да отлагате.

- Ще кажа, че е станало недоразумение. - Тя вдигна глава. - Сбъркана самоличност. Ако можете да отделите малко време и да ми правите инжекциите с пеницилин, бих бил много благодарен.

Тя го изгледа, изправи се на крака. И вероятно за първи път в този ден изглеждаше стресната. Преглътна с усилие.

- Не го направих заради това - каза тя.

Той кимна.

- Знам.

Стана от стола и предпазливо отпусна тежестта си върху болния крак. После й протегна ръка.

- Благодаря - каза той. - Госпожо Маккензи... Сестра Маккензи.

Тя остана взряна в нея цяла минута. Предвид забележителното й самообладание, демонстрирано досега, когато я пое и вдигна очи, той се изненада да види сълзи в тях.

У други изпитанието остави незаличими белези - ужасяващия студ, страха от надвисналата преждевременна и безсмислена смърт, в комбинация с чистата деградация на живота в малък и брулен от бурите военен кораб, - достатъчни да подклаждат вечна омраза към войната.