Джоджо Мойс - Корабът с булките

Около него другите офицери бяха привършили с обяда си и се оттегляха да изпушат по някоя лула и да четат писма или стари вестници. Докато се хранеха, непрекъснато се шегуваха със състоянието на двигателите на „Виктория“ и вече имаше залагания дали ще издържат до Плимут. Друг повод за шеги и предмет на доста солени закачки бяха тримата моряци, които бяха информирани, че трябва да се явят пред комисията на Адмиралтейството, за да се опитат да станат офицери, и възможните отговори, които единият би могъл да даде - млад мъж, когото всички смятаха за не по-умен от магаре и също толкова упорит.

- Направо заспиваш прав, друже. - Джоунс почти го избута в съседната стая до каюткомпанията. - Помощник-капитанът те държеше под око през цялото време, докато вдигаха тостове - ти стоеше като чувал с картофи. По едно време се уплаших, че ще вземеш да пъхнеш ръце в джобовете, по дяволите.

Никол нямаше отговор. Заставането в стойка мирно по време на тост обикновено бе инстинктивна реакция за него. Като лъскането на ботушите или предложението да направи още една обиколка на постовете. Но напоследък ставаха странни неща с чувството му за дълг.

Представяше си как я свалят от кораба и как той я последва. По време на обяда си бе позволил да си помечтае как съпругът й изпраща телеграма, че не е желана, а после се прокле, задето въобще си е помислил, че може да я сполети такъв срам.

Но не беше в състояние да се въздържи. Когато затвореше очи, виждаше напрегнатото й лице. Кратката и лъчезарна усмивка, която му бе отправила, докато танцуваха. Усещаше талията й под ръцете си, лекото докосване на пръстите й.

За кого се бе омъжила? Дали му е казала за миналото си? И по-лошо, дали мъжът е бил част от него? Нямаше начин да я попита, без да намекне, че и той, както всички останали, има някакво право на мнение относно живота й. Какво основание имаше той да се интересува от каквото и да било?

Тези мисли го караха да стиска здраво очи, за да избяга от виденията, за които не искаше да си признае дори. В неговото спално помещение мъжете, свикнали с кошмарите, които понякога измъчваха всеки през войната, го оставяха на мира. Виденията се връщаха понякога, за да го измъчват, жужаха ниско и бомбардираха ума му, изпепелявайки го. „Може би е добре да й кажа“, мислеше си той. „Да обясня поне малко какво изпитвам.“ Изричането на глас можеше да подейства като отдушник на напрежението. Тя нямаше да е длъжна да прави каквото и да било.

Но още докато думите се оформяха в съзнанието му, знаеше, че не може да ги каже на глас. Тя си бе изградила бъдеще, бе намерила някаква стабилност. Той нямаше право да казва или прави нещо, което може да го наруши.

Предната нощ се бе взирал в съзвездията, които някога го очароваха, а сега проклинаше звездите, които бяха предначертали пътищата им да се разминат в момент, който би могъл да донесе изкупление и на двамата. „Бих могъл да я направя щастлива“, мислеше си той. Дали непознатият й съпруг е в състояние да каже същото? Или може би някаква себична част дълбоко в него искаше да изкупи и намали собственото му усещане за вина, като стане неин спасител.

Това неприятно откровение го бе довело до окончателното му решение да смени поста си с този на Емет и през следващите няколко дни да стои далеч от нея.

Вече не се тревожеше за миналото й. А от факта, че бе избягала от това минало.

- Началникът на смяната бил още в каютата си в единайсет без десет сутринта. Трябваше да чуете капитана: „Ти си достоен да бъдеш началник смяна толкова, колкото и някое от проклетите момичета на борда“. Знаете къде е бил той, нали? Началникът на охраната смята, че е бил в лазарета с американката. Да проучват... лечебните свойства на алкохола.

Наоколо избухна смях. Той се загледа в лика на краля, който гордо заемаше почетно място на стената, после седна до Джоунс, готов да се изниже от каюткомпанията. Бе получил телеграма четири дни, след като бе пратил своята. В нея пишеше само: „Благодаря!“, Удивителният знак и чувствата, които издаваше, го накараха да потръпне.

Неочаквано кучето започна да вие, когато Маргарет отвори вратата. Тя бързо запуши муцунката на Мод Гон с ръце и залитна към леглото си, шепнейки умолително:

- Шшшт! Тихо, Моди! Тихо вече!.....Кучето излая два пъти и Маргарет изпита желание да го удари. - Млъкни! - скара му се тя, вперила очи във вратата. - Хайде, ела, успокой се вече! - утешаваше го, докато кучето се въртеше неспокойно в кръг на леглото.