Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Температурата ви е нормална.

- Мислех, че съм пипнал лека форма на тропическа треска.

- Вероятно и това е имало. - Знаеше, че той вече се чувства по-добре: Личеше си по лицето му, по поведението му. Нямаше я онази мрачна скованост. Сега в очите му блестеше нещо друго, а усмивката му се появяваше често. Когато стоеше прав, беше изпънал гордо рамене, а не пристиснат от отчаяние да докаже, че все още може да стои.

Беше се впуснал в нова история - за липсваща торпедна гилза. Тя бе приключила с ангажимента си и си позволи да остане тихо в стола насреща му и да го послуша. Беше й разказал същата история преди няколко дни, но тя нямаше нищо против: считаше, че не е човек, който приказва много. Самотен човек, бе преценила тя. Често се оказва, че онези, които са начело, са най-самотни.

Освен това, трябваше да си признае, че изправена пред студеното отношение на повечето от другите жени, в комбинация със странната меланхолия на Ейвис и отсъствието на пехотинеца, тя се радваше на компанията му.

- ...а проклетият му готвач я използваше да готви риба. „Не можах да намеря нищо, което да прилича на тиган за риба“, заяви ми той. Честно казано, като се замислихме след това, трябваше да сме благодарни, че не е използвал бойната глава.

Смехът на Хайфийлд се изтръгваше от гърлото му като лай, сякаш сам се изненадваше, и тя се усмихна отново, като се постара да не показва, че вече знае тази история. Той я поглеждаше след всяка забавна случка със съвсем леко движение, в което тя разпознаваше неувереността му в женска компания. Не би искал да я отегчи. Тя не би допуснала той да си помисли, че е възможно.

- Сестра Маккензи... мога ли да ви предложа едно питие? Често си сипвам едно малко по това време.

- Благодаря, но не пия.

- Умно момиче. - Тя го гледаше как заобикаля бюрото. То беше красива вещ с плътен цвят на орех и плот от тъмнозелена кожа. Личният кабинет на капитана спокойно можеше да е част от всеки заможен дом: с килимите си, картините и удобните тапицирани столове. Тя се замисли за спартанските условия, в които живееха мъжете долу, за хамаците, очуканите шкафчета и захабени от търкане маси. Никъде другаде, освен в британския флот, не бе ставала свидетел на толкова очевидна разлика в условията на живот на мъжете и това я накара да се замисли за страната, в която отива.

- Как се случи? - попита тя, докато той си сипваше питие.

- Кое?

- Кракът ви. Никога не сте ми казвали.

Той стоеше с гръб към нея, но за миг тялото му замръзна неподвижно и тя си даде сметка, че въпросът й не е толкова незначителен, колкото бе очаквала.

- Не е нужно да ми казвате - обади се тя. - Съжалявам. Не исках да любопитствам.

Той сякаш не я чу. Затвори гарафата, после отново седна. Отпи голяма глътка от кехлибарената течност и тогава заговори:

- Служех на кораб близнак на този, на „Несломим“. От трийсет и девета година. И един ден, малко преди победата над Япония, ни нападнаха. Имахме закрилата на шест самолета „Албакор“, четири „Сордфиш“ и бог знае още какво във въздуха, които се опитваха да ни покрият, всички мъже бяха по оръдията, но нищо не ги улучваше. От самото начало знаех, че с нас е свършено.

- Племенникът ми беше пилот. Робърт Харт. На двайсет и шест. Дете на по-малката ми сестра Моли... Той беше... Бяхме близки. Добро момче.

За кратко ги прекъсна почукване на вратата. По лицето на Хайфийлд за миг премина раздразнение. Стана и тежко се запъти към вратата. Отвори, погледна към документите, които му подадоха, после кимна на младия телеграфист.

- Много добре - каза той.

Франсис, завладяна от предишните му думи, почти не забеляза.

Капитанът отново седна и пусна документите на бюрото си. Настана дълга тишина.

- Той... свален ли беше? — попита тя.

- Не - отвърна той, след като отново отпи голяма глътка. - Не. Мисля си, че би предпочел да е така. Една бомба улучи трюма и хвърли във въздуха няколко палуби, от офицерските каюти чак до централния двигател. Изгубих шестнадесет мъже в онази първа експлозия.

Франсис ясно си представяше сцената на борда, усещаше миризмата на пушек и гориво, чуваше виковете на заклещените и горящи мъже.

- Включително и вашия племенник.

- Не... не, в това е проблемът. Не ги свалих от кораба навреме, разбирате ли? Бях повален от взривната вълна и бях доста замаян. Не осъзнах колко близо е експлозията до складовете с амуниции. Пожарът прекъснал няколко от вътрешните тръби. Минал през склада с резервни витла, кормилни части и склада на командването, преди да се издигне нагоре към конвейера с амуниции. Петнайсет минути след първата експлозия складът с амуниции се взриви и направи на парчета половината кораб. Той поклати глава. Беше оглушителен взрив... оглушителен. Помислих си, че самото небе се е продънило. Трябваше да изпратя повече мъже долу да проверят люковете дали са затворени да овладеят огъня.