Джоджо Мойс - Корабът с булките

Морякът погледна по-внимателно двете пребледнели лица пред себе си. После побърза да бутне листчето в ръката на Ейвис.

- Не се тревожете, госпожо - добри новини.

- Какво? - попита Маргарет.

Той не й обърна внимание. Изчака Ейвис да сведе поглед към листчето, преди да продължи с развеселен глас:

- От семейството ви. Вашите ще бъдат в Плимут, за да ви посрещнат при акостирането на кораба.

Ейвис хлипа близо двайсет минути, което отначало на Маргарет й се бе сторило прекалено, а вече почваше и да я безпокои. Забравила предишната си сдържаност, тя се покатери на горното легло и седна до нея, опитвайки се да не мисли за зловещото му скърцане под тежестта й.

- Всичко е наред, Ейвис - не спираше да повтаря тя. - Той е добре. Иън е добре. Тази проклета телеграма само те изплаши.

Капитанът никак не бил доволен, беше им споделил весело морякът. Казал, че скоро ще почнат да му пращат и списъци за пазаруване по радиото. Но позволил да се предаде съобщението.

Маргарет тихичко мърмореше:

- Не биваше да пращат така човек тук долу. Трябваше да се сетят, че ще се уплашиш до смърт. Особено жена в твоето положение, нали? - Опитваше се да накара момичето да се усмихне.

Ейвис не й отговори. Но накрая хлипането й утихна, докато не се превърна в далечно ехо, в кратко задавяне в гърлото, когато си поемаше дъх. В края на краищата, след като реши, че най-страшното е преминало, Маргарет слезе долу.

- Хайде сега - безпомощно се обади тя. - Ти си почини. Успокой се малко. - Легна на своето легло и започна да бъбри за плановете си за следващите няколко дни - кои са най-интересните лекции, как вървят приготовленията на Ейвис за финала на конкурса за красота, за каквото и да е, само да я изтръгне от депресията. Трябва пак да си с онези зелени сатенени обувки - продължаваше бодро тя. - Нямаш представа колко момичета биха дали мило и драго за тях, Ейвис. Онова момиче от 11Ф казва, че видяла такива в списанието „Австралийски жени“.

Очите на Ейвис бяха подпухнали и зачервени. „Ти не разбираш“, мислеше си тя, докато се взираше с невиждащи очи в стената и без да чува потока от думи, който се лееше от долното легло. „Само за един миг си помислих, че всичко ще се оправи, че има изход за мен от това.“

Лежеше напълно неподвижна, сякаш можеше да се превърне в камък.

„Само за миг си помислих, че идват да ми кажат, че е мъртъв.“

- И така, стоя аз, до ушите в мръсна вода, с тигани и тенджери, разположени по целия коридор, корабът се наклонил четиридесет и пет градуса наляво, а старецът влиза с джапане, оглежда ме от глава до пети, изпразва няколко литра трюмна вода от шапката си и казва: „Надявам се, че не си обул два различни чорапа, Хайфийлд. Няма да допусна снижаване на стандартите на кораба ми“.

Капитанът протегна крака си.

- Най-смешното беше, че беше прав. Само бог знае как е могъл да види под метър и двайсет вода, но беше прав.

Франсис се изправи и се усмихна.

- Имала съм такива старши сестри - каза тя. - Сигурна съм, че можеха да кажат точно колко таблетки има във всяко шишенце.

Тя започна да прибира инструментите обратно в куфарчето.

- О - сепна се Хайфийлд. Прокашля се, за да прочисти гърлото си. - Ами да видим. Четиридесет и пет торпедни глави, отделени от носителите, два празни носителя, тридесет и две бомби, повечето разглобени, четири сандъка с амуниции за четири и половина инчов пълнител, един сандък с патрони за противовъздушна картечница с двойно закрепване, девет сандъка различни боеприпаси, пълнители за пистолети и противосамолетни куршуми. О, също и двадесет и два лентови пълнителя за различни пушки. Които в момента са заключени в личния ми склад.

- Нещо ми подсказва - отбеляза Франсис, - че не сте съвсем готов за пенсиониране.

Навън зад лявото му рамо слънцето залязваше. Слизаше към хоризонта по-бавно, отколкото в предишните дни в други води. Океанът се простираше около тях, а сивият оттенък на вълните бе единственият намек за по-ниската температура на водата. Сега често ги съпровождаха чайки, които търсеха нещо за хапване в дирята на кораба или сред останките от храна, които корабният готвач хвърляше зад борда, или парчета бисквити, които момичетата им подхвърляха, защото им бе забавно да ги гледат как ги улавят във въздуха.

Хайфийлд се наведе напред. Белегът на раната му вече бе избледнял до восъчен цвят.

- Как е...?

- Чудесно - отвърна тя. - Би трябвало да го усещате.

- Чувствам се по-добре - каза той. После улови погледа й: - Малко е изтръпнало мястото, но доста по-добре отпреди.