Джоджо Мойс - Корабът с булките

Ричард Удмън, „Арктически конвои“, 1941-45

Тридесет и пет дни (една седмица до Плимут)

В анонимното място в дъното на стаята за лекции Джо-младши се въртеше неспокойно и вероятно се чувстваше несправедливо ограничен в тясното си пространство. Маргарет, загледана в огромния си издут корем, наблюдаваше как окъсаната й тетрадка се мести от сеизмичните вълни на движенията му като малка лодка по водата и си мислеше, че разбира какво му е. Седмици наред времето на кораба изглеждаше замряло. Изпитваше отчаяна нужда да види Джо и все повече се изнервяше от бавно точещите се дни. Сега, когато се намираха в европейски води, времето сякаш се изнизваше между пръстите й и в душата й бушуваше буря.

Струваше й се, че изглежда гротескно. Коремът й бе неописуемо огромен, бледата й кожа - покрита с морави вени. Можеше да напъха краката си единствено в един чифт разтегнати и мърляви на вид сандали. Лицето й, което по начало не бе слабичко, сега я гледаше от огледалото в общата баня с формата на пълна луна. „Как е възможно! Джо още да ме иска?“, мислеше си тя. Беше се оженил за пъргаво и енергично момиче, което можеше да бяга бързо колкото него и да препуска бясно на кон из безкрайните простори на фермата им. Момиче, чието стегнато тяло го оставяше без дъх, когато я видеше без дрехи.

Сега щеше да се окаже обвързан с една дебела повлекана, тежкоподвижна свиня, която трябваше да поседне, останала без дъх, след като е изкачила едва няколко стъпала. Чиито гърди, бели и прорязани от вени, бяха увиснали и от тях течеше мляко. Свиня, която отвращаваше дори самата себе си. Вече не намираше утеха в топлите чувства, споделени в разговора преди няколко седмици - как би могла? Той не я беше видял в сегашното й състояние.

Размърда се на тесния дървен стол и неволно изпъшка. Днешната лекция бе на тема „Нещата, които вашите мъже може да са видели“. Въпреки заглавието си, в нея се съдържаха само повтарящи се намеци за „неописуемите ужаси“, които лекторът явно считаше за прекалено страшни, за да бъдат описани. Важното било, повтаряше офицерът, да не притискат мъжете си да им разказват какво се е случило. Повечето мъже, показвала историята, предпочитали да не се връщат към миналото, а просто да го забравят. Не искали жените им да ги тормозят да им разказват всичко. Това, от което се нуждаели мъжете, било някой да ги разсейва с веселието си, да им напомня за радостите в живота, за който са се сражавали.

Думите на мъжа накараха Маргарет да се почувства за първи път така, сякаш двамата с Джо не са партньори, както бе предполагала досег а, а между тях е зейнала огромна бездна заради нейния пол и преживяното от него. Джо само веднъж бе споменал за личния си допир до тези ужаси: неговият приятел Ади бил убит в Тихия океан, докато стоял само на метри от Джо на палубата. Тогава тя го бе видяла да примигва усилено, за да скрие напиращата в очите му влага. Тя не бе поискала да й разкаже подробности, не защото смяташе, че това е нещо, което той трябва да изстрада сам, а защото бе австралийка. От добро фермерско семейство. И гледката на мъжки очи, пълни със сълзи, дори и на ирландец - а всички знаеха колко са емоционални те, - я караше да се чувства странно.

Със сигурност ще има и допълнителни трудности, бе заявил офицерът, след като идвате от различни континенти. Несъмнено това щяло да предизвика допълнително напрежение върху тях, независимо колко добре ги посрещнат в новото им британско семейство. Той съветваше момичетата да си намерят някой приятел сред роднините. Или да си разменят адреси с някоя от новите си приятелки на борда, за да има с кого да си поприказват, ако се притеснят особено много.

Можело в продължение на няколко месеца да усетят, че съпрузите им са нервни или доста резки понякога.

- Преди да укорите съпруга си, може би е добре да се замислите, че може да има и други причини за избухването му. Че може да си е спомнил за нещо, с което не иска да ви обременява. И определено е по-добре, преди да се развикате гневно в отговор, да се замислите какво е направил мъжът ви в служба на родината си и за вас. В Англия имаме такъв израз. Тук офицерът замълча и обходи с поглед малката зала. - „Да стиснем зъби.“ Това е поддържало Империята силна през изминалите години. Съветвам ви често да се придържате към него.

Заместник-капитанът на пехотинците вече два пъти му бе направил знак да помогне с разтребването на каюткомпанията. Наложи се Джоунс да го смушка и да му подвикне гневно, за да изтръгне Никол от размислите му.