Джоджо Мойс - Корабът с булките

Твоя любяща майка

ПС: Не обръщай внимание на сестра си. Малко е кисела в момента. Подозирам, че я мъчи зеленоокото чудовище.

ППС: Още нямаме вест от родителите на Иън, което е жалко. Би ли го помолила да ни изпрати адреса им, за да се свържем сами с тях? Искам да знам дали има някой специален гост, когото искат да поканят.

Беше дълъг и доста изморителен ден и щеше да му коства доста усилия да стане, когато момичето влезе в кабинета му, затова капитан Хайфийлд остана зад бюрото си, за да може при нужда да се облегне на него. Пристигането на губернатора и съпътстващите го тревоги бяха изчерпали ми силите му и поради тази причина - и може би за да спести неудобството на момичето бе решил да проведе поредната среща без помощта на свещеника или служителка на женския корпус.

Тя стоеше на прага на кабинета му, когато морякът оповести влизането й, и остана там, стиснала малка чанта в ръце, дори и след като той излезе. Беше я виждал отблизо вече два пъти и я намираше за физически привлекателна. Единствено излъчването й пречеше да бъде наречена истинска красавица. Тя явно бе развила умението да се слива с фона и сега, след като бе прегледал информацията, която му бяха дали за нея, той разбираше защо.

Капитан Хайфийлд я покани с жест да седне. Той остана загледан в пода за известно време, докато се опитваше да измисли как да подхване темата, и му се искаше, поне този път, да може да прехвърли отговорността на друг. Дисциплинарните наказания на екипажа му бяха съвсем ясни: спазваше правилника и ги навикваше, ако сметне за нужно. Но жените са по-различни, мислеше си той с отчаяние, притеснен от жената насреща му, както и от другите, които бяха стояли там преди нея. Те носеха със себе си на борда всичките си проблеми заедно с багажа си и създаваха и нови тревоги в добавка - а после те караха да се чувстваш виновен, гузен, че просто си следвал правилата.

Навън по радиоуредбата прозвуча сигнал „свободно“, който обявяваше началото на обедната почивка на екипажа. Изчака, докато настане тишина.

- Знаете ли защо ви повиках да дойдете тук? - попита той.

Тя не отговори. Примигна бавно и го погледна, сякаш беше негово задължение да обясни действията си.

„Хайде, човече“, скара се той мислено сам на себе си. „Приключвай вече. После може да си налееш едно голямо питие.“

- Осведомиха ме, че преди няколко дни сте били замесена в някакъв инцидент долу. Докато разследвах случая, чух неща, които... ме накараха да се притесня.

Реник му беше казал предната вечер. Един от огнярите отишъл при него и споделил, че се мътят разни неприятности и после му казал и какво се приказва за момичето Реник не се бе поколебал да обясни на Хайфийлд: никой не би споменал подобно нещо пред стюарда, ако не вярваше, че ще стигне до ушите на капитана.

- Става въпрос за вашия... живот, преди да се качите на борда. Опасявам се, че трябва да повдигна темата, колкото й неприятна да е за вас. За доброто на екипажа ми и за благоприличното поведение на всички на борда, трябва да знам дали тези... слухове са верни.

Тя не каза нищо.

- Мога да предположа от мълчанието ви, че не са... неверни?

Когато и третия път не му отговори, той се почувства неловко. Това, в комбинация с физическата болка, го направи нетърпелив. Стана, вероятно с цел да й внуши по-добре властта си, и заобиколи бюрото.

- Не се опитвам нарочно да ви атакувам, госпожице...

- Госпожа - поправи го тя. Госпожа Маккензи.

- Но правилата са си правила и аз не мога да позволя жени от... вашата категория да пътуват на кораб с толкова много мъже.

- Моята категория.

- Знаете какво имам предвид. Достатъчно сложно е да превозваме толкова много жени в такова ограничено пространство. Научих за вашето... минало и не мога да допусна присъствието ви да дестабилизира кораба ми. - Само Господ знаеше какво би казал губернаторът на Гибралтар, ако разбереше за присъствието на точно тази пътничка. Да не говорим за съпругата му. Тъкмо бяха престанали да потръпват от мисълта за развеселените германски военнопленници.

Тя остана загледана в обувките си известно време. После вдигна глава.

- Капитан Хайфийлд, да не би да искате да ме свалите от кораба? - Гласът й бе тих и спокоен.

Той изпита облекчение, че тя го бе казала гласно.

- Съжалявам - каза той. - Не мисля, че имам избор.

Тя сякаш се замисли за нещо. По лицето й се четеше, че няма нищо изненадващо в казаното от него. Но в лекото присвиване на очите личеше и известно презрение.