Джоджо Мойс - Корабът с булките

Не бе очаквал това. Гняв, вероятно, да. Истерични викове, както предишните две нещастни жени. Беше наредил на моряка да стои отвън на пост.

- Можете да кажете каквото пожелаете - каза той, когато тишината стана потискаща. - В своя защита, имам предвид.

Последва дълго мълчание. Тя сключи длани в скута си.

- В своя защита ще кажа, че аз съм сестра. Медицинска сестра, за да съм по-точна. Била съм такава четири години и половина. През това време съм лекувала хиляди мъже и съм спасила живота на мнозина.

- Много е хубаво, че сте... успели да...

- Да стана достойно човешко същество? - Тонът й бе остър.

- Не това...

- Но не мога, нали? Защото не ми е позволено да забравя така нареченото си минало. Не и дори на хиляди мили разстояние.

- Не намеквах, че...

Тя го погледна право в очите. Той си каза, че може би е изправила гордо рамене.

- Знам отлично какво намеквахте, капитане. Че служебното ми досие е най-маловажното нещо в живота ми. Както повечето хора на този кораб, и вие избрахте да съдите за характера ми по първото нещо, което сте чули. И да действате съответно.

Приглади полата над коленете си и си пое дълбоко дъх, сякаш се сдържаше с усилие на волята.

- Онова, което се опитвах да кажа, капитан Хайфийлд, преди да ме прекъснете, е, че съм лекувала по време на службата си хиляди мъже, някои от които са били измъчвани и физически осакатени. Някои бяха наши врагове. Мнозина бяха полумъртви. И нито един... - Тя спря да си поеме дъх. - Нито един от тях не се е отнасял към мен с неуважението, което вие току-що ми показахте.

Не бе очаквал тя да е толкова овладяна. И красноречива.

Нито да се окаже в ролята на обвиняем.

- Вижте - подхвана той с любезен тон, - не мога да се престоря, че не знам за вас.

- Не, нито пък аз, изглежда. Единствено мога да се опитвам да водя достоен живот. И да не мисля прекалено за нещата, които може да са били извън мой контрол.

Останаха в неловко мълчание. Мислите му препускаха трескаво, докато се опитваше да прецени как да се справи с тази необичайна ситуация. Навън се чуваше приглушен разговор и той снижи глас, намерил може би начин да спаси достойнството и на двете страни.

- Вижте... да не би да казвате, че не е било по ваша воля? Че може би прегрешението е било извършено върху вас, а не вие сте прегрешила?

Само ако се помолеше за спасението си, ако обещаеше добро поведение за в бъдеще, тогава може би...

- Казвам, че не е ваша работа изобщо. - Пръстите й бяха побелели от сдържана с мъка емоция. - Единственото, което ви засяга, капитане, е моята професия, която, ако бяхте си дали труда да проверите в списъка с пътниците и служебното ми досие, е медицинска сестра, семейното ми положение и поведението ми на борда на вашия кораб, което, вярвам, че ще признаете, отговаря на всички норми на благоприличието.

Гласът й бе станал по-силен. Връхчетата на ушите й бяха порозовели, което бе единственият признак на вътрешна борба.

Той осъзна, с известна почуда, че има усещането, че е сбъркал в нещо.

Погледна към документите, в които бяха описани правилата за сваляне на булка от борда.

„Свалете я в Порт Саид“, бе казала отговорничката на австралийския Червен кръст. „Може да се наложи да изчака известно време да мине кораб в обратна посока. Но пък и доста от тях изчезват в Египет.“ В последните й думи се долавяше непогрешима нотка на презрение.

Господи, каква каша. Проклета бъркотия. Щеше му се изобщо да не е подхващал този разговор и да бърка в кошера c пчели. Ho тя вече бе влязла. Ръцете му бяха вързани.

Вероятно разчела нещо в изражението му, тя стана на крака. Косата й, дръпната назад от челото, подчертаваше високите й, почти славянски скули, сенките под очите й. Зачуди се за миг дали на излизане и тя ще се опита да го удари, както младото момиче преди това, а после се почувства гузен, че изобщо си го е помислил.

- Вижте, госпожо Маккензи, аз...

- Знам. Искате да си тръгна.

Той търсеше отчаяно какво да каже, нещо, което може да предаде адекватно смесицата от съжаление и дълг, които го мъчеха.

Тя вече бе на половината път към вратата, когато каза:

- Искате ли да погледна крака ви?

Последните думи замръзнаха на устните му. Той примигна.

- Виждала съм ви да куцате. Когато си мислите, че сте сам. Вече мога да ви кажа, че преди често стоях на самолетната палуба нощем.

Хайфийлд бе напълно слисан. Осъзна, че е преместил болния си крак зад здравия.

- Не мисля, че това е...

- Няма да ви докосна, ако това ви безпокои.