Джоджо Мойс - Корабът с булките

Губернаторът стоеше с отворена уста и по страните му бе избила червенина. Лицето на Добсън, спокойно под шапката му, бе напълно безучастно.

- Бих добавил, Ваше превъзходителство, че това в никакъв случай не е израз на уважението, което изпитваме към вас. - Опита се да вкара шеговита нотка в думите си, но не се получи.

Съпругата на губернатора, стиснала здраво дамската си чантичка, побутна тайничко мъжа си. Тя склони леко глава.

- Не е нещо, което да не сме виждали преди, капитане - любезно отбеляза тя, докато по устните й играеше весела усмивка. - Мисля, че войната ни направи свидетели на много по-страшни гледки от тази.

- Точно така - обади се губернаторът. - Точно така. - Но тонът му намекваше, че не е съвсем убеден.

- Всъщност дори е възхитително какви компромиси правите, за да осигурите комфорта на пасажерите си. - Тя сложи ръка върху ръкава му, а по лицето й бе изписано съчувствие. - Ще продължим ли нататък?

Нещата потръгнаха по-добре на самолетната палуба. След като бе качил губернатора и другите пътници в Аден, „Виктория“ бавно се носеше на север по Суецкия канал - тънка сребърна нишка от вода, оградена от пясъчни дюни, която искреше толкова ярко под жаркото слънце, че онези, които гледаха от двете страни на кораба, трябваше да засенчват очите си. Независимо от жегата, булките бяха бодри и весели под чадърите и слънчевите си шапки, а оркестърът упорито свиреше, въпреки дискомфорта на музикантите дори и в тропическите им униформи при тези температури.

Мъжете се бяха заели с обичайните си задължения, а губернаторът и съпругата му се бяха съгласили да бъдат жури на състезанието по степ, което бе поредното от множеството изпитания пред претендентките за титлата Кралица на „Виктория“, които имаха за цел да ангажират вниманието на жените. Защитен от слънцето от огромен чадър и въоръжен с леден джин с тоник, изправен пред редица ухилени момичета, дори и губернаторът се бе отпуснал. Съпругата му, която бе отделила време да поговори с всяка участничка, най-накрая бе връчила отличието на едно красиво русо момиче, което явно бе любимка и на останалите, съдейки по бурните овации. След това тя бе споделила с капитана, че смята австралийките за „доста приятни жени. Ужасно смели, щом са решили да напуснат близките си и да изминат такова голямо разстояние сами“. Заразен от веселието на следобеда, Хайфийлд трудно можеше да не се съгласи.

А после всичко отново отиде по дяволите.

Капитан Хайфийлд тъкмо се канеше да обяви края на състезанието и да предложи на новите си пътници да се оттеглят на долната палуба, където готвачът бе приготвил късна гощавка, когато забеляза оживено ръкомахане по дясната страна на кораба. „Виктория“ бавно преминаваше край някакъв военен лагер и булките, забелязали голям брой бели мъже, се бяха събрали край перилата на самолетната палуба. Облечени в пъстри рокли, развети от бриза, те махаха весело на загорелите от слънцето млади мъже, които бяха спрели работа, за да ги наблюдават и да им подвикват някакви поздрави. Когато се наведе, за да види по-добре, чу радостните писъци на жените и успя да различи ентусиазираното ръкомахане на голите до кръста мъже долу на сушата, които сега се бяха прилепили до телената ограда и присвиваха очи срещу слънцето.

Хайфийлд остана загледан в сцената, докато се увери, че подозренията му са верни. После с натежало сърце посегна към микрофона на радиоуредбата.

- Много съм щастлив, че посрещнахте толкова топло нашите гости - губернатора и жена му - каза той, загледан в скования гръб на губернатора, който наблюдаваше сцената долу. - Ще има допълнителни освежаващи напитки на предната палуба за онези, които искат да се възползват. Междувременно, може би ще е добре да знаете, че младите мъже, на които махате за поздрав, са германски военнопленници.

Айрийн Картър отиде при нея след състезанието, за да й каже колко се радва, че Ейвис е спечелила.

- Най-добре да се възползваш от краката си, преди да се появят разширените вени, нали така? - Както и да се похвали с новите си писма. Беше получила цели седем, при това четири от съпруга си.

- Трябва да ни прочетеш твоите - подкани тя Ейвис, скрила очи зад слънчевите си очила. - Майка ми казва, че непрекъснато кани твоята майка на чай, откакто са разбрали, че сме на един и същи кораб. Сигурна съм, че нямат търпение да научат какво правим.

„А аз съм сигурна, че вече всичко си й разказала“, помисли си Ейвис.

- Чао-чао. Отивам да си прочета писмата от Харолд. Ти получили някакви?