Джоджо Мойс - Корабът с булките

- О, купища - отвърна Ейвис и размаха своите във въздуха. Имаше само едно от Иън. Беше го скрила зад писмото на майка си, за да не види Айрийн. - Успех на следващото състезание, все пак - каза тя. - Ще бъде за карнавален костюм, мисля, затова съм сигурна, че ще се справиш по-добре. Толкова тен си хванала, че може да си сложиш един шал на кръста и да минеш за туземка. - И стиснала „грамотата“ си, Ейвис отмина с високомерно вдигната брадичка.

Франсис не беше в каютата. Вече рядко се задържаш там. Ейвис смяташе, че се крие някъде. Маргарет беше на някаква лекция за забележителностите в Англия. Събу обувките си и се излегна, готова да прочете последното писмо на Иън в усамотение, което бе рядко удоволствие.

Набързо прегледа писмата от баща си (бизнес, пари голф), майка си (пътувания, дреболии, рокли) и сестра си („много съм щастлива и сама, благодаря, и т.н., и т.н.“) после стигна и до плика от Иън. Загледа се в почерка му, питайки се как може да се усети присъщата му властност дори само от мастилото и хартията. Майка й винаги казваше, че има нещо незряло в мъже с лош почерк. Навежда на мисълта, че характерът им не е напълно завършен.

Погледна часовника на ръката си: имаше десет минути до първата смяна за обяд. Тъкмо време да го прочете. Отвори плика и въздъхна от удоволствие.

Четвърт час по-късно още се взираше в него.

Франсис и Маргарет седяха в столовата на палубата, когато ги намери морякът. Хапваха сладолед. Франсис вече бе свикнала с мълчанието, което се възцаряваше наоколо, когато се осмелеше да се появи сред хора. Маргарет на свой ред бъбреше с мрачна решителност. Веднъж или дваж бе попитала най-нахалните зяпачи дали не искат да опитат от сладоледа й и бе изругала тихичко, когато другите се изчервят.

- Госпожа Франсис Маккензи? - попита морякът. Изглеждаше толкова млад: врагът му едва изпълваше яката на униформата му.

Тя кимна. Беше очаквала това дни наред.

- Капитанът би искал да ви види в кабинета си, госпожо. Наредено ми е да ви заведа.

В столовата цареше пълна тишина.

Маргарет пребледня.

- Мислиш ли, че е заради кучето? - прошепна тя.

- Не - вяло отвърна Франсис. - Напълно сигурна съм, че не е това.

По физиономиите на жените наоколо можеше да се убеди, че и те са на същото мнение. „Не идвай, не си желана“, тихичко прошепна някой. Само че този път булките не изглеждаха притеснени.

- Не се бави - подвикна глас, докато излизаше от столовата. - Иначе хората ще почнат да приказват.

Ейвис лежеше на леглото. Някъде наблизо се чуваше странен звук, ниско гърлено стенание, и с известна изненада установи, че излиза от собственото й гърло.

Впери очи в ръката, стискаща писмото, после в халката на тънкия си пръст. Стаята сякаш изчезна около нея. Внезапно скочи от леглото, падна на колене и повърна обилно в купата, която така и не бяха махнали от дните, когато й прилошаваше преди. Повръща, докато ребрата я заболяха и гърлото й запари, стиснала ръце около тялото си, сякаш те бяха единственото, което я спираше да не изтръгне вътрешностите си. През силната кашлица чуваше собствения си глас задавено да повтаря: „Не! Не! Не!“, сякаш отказваше да повярва, че този ужас е истина.

Най-накрая, изтощена, тя се облегна на леглото, косата й бе залепнала на сплъстени кичури по лицето, краката й бяха протегнати неудобно на коравия под, без да я е грижа за роклята и грима й. Чудеше се дали всичко не е някакъв сън. Може би писмото не съществуваше. Морето можеше да ти причини това - чувала бе много моряци да го казват. Но ето, че то лежеше на възглавницата й. С почерка на Иън. Неговия красив почерк. Неговия красив, ужасяващ, кошмарен почерк.

Навън се чуваше потропването на женски токчета и бъбренето на някакви преминаващи жени. Мод Гон, застанала точно зад вратата, надигна глава, сякаш очакваше да чуе познат глас сред тях, а после, разочарована, отново отпусна глава върху лапичките си.

Ейвис остана, заслушана в гласовете, докато главата й се въртеше като на пияница. Чувстваше се изолирана и далеч от всичко. Нямаше нищо, което да иска, освен да си полегне. Имаше чувството, че огромна тежест е налегнала главата й. Не можеше да помръдне дори и само стоеше вторачена в нагънатия метален под.

Бутна купата обратно под леглото. Въпреки миризмата коравия метал под нея и влажната й коса, тя легна и се загледа в другото писмо, разгърнато пред нея. Майка й бе написала:

Казах на всички, че празненството ще бъде в „ Савой". Татко ти получи много добра цена, благодарение на контактите си в хотелските среди. И, Ейвис, скъпа - не можеш да познаеш, - семейство Дарли-Хендерсън ще го направят част от околосветското си пътешествие и ако това не е достатъчно вълнуващо, губернаторът и съпругата му казаха, че също ще дойдат. Хората изглеждат толкова по-спокойни и решени да пътуват след края на войната. И ще се погрижат снимката ти да се появи в ,,Татлър“. Скъпа, може и да съм имала някои резерви относно сватбата ти, по трябва да споделя, че съм безкрайно доволно от това пътуване. Ще направим тържество, което ще накара не само Мелбърн, но и половин Англия да говори само за това месеци наред!