Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Не трябваше да съм там.

В гласа му имаше странна нотка. Тя дръпна от цигарата си и усети, че както и да застане, все й беше неудобно.

- Доста е необичайно за капитана да покани някоя от жените на своята маса.

Кръвта й сякаш се смрази.

- Не мога да знам - внимателно отвърна тя.

- Мисля, че не го е правил нито веднъж по време на това плаване.

- Има ли нещо, което искаш да кажеш?

Изражението му бе непроницаемо.

Тя забрави предишното си смущение.

- Може би искаш да попиташ защо точно аз, от всички на борда, съм била настанена на капитанската маса?

Той стисна челюст. За един кратък миг тя можеше да види как вероятно е изглеждал като дете.

- Просто ми беше... любопитно. Дойдох да те видя онзи ден. А после те видях... пред капитанския...

- О. Сега разбирам. Не си питал, просто си намеквал.

- Не исках да...

- Значи си дошъл да ми държиш сметка за поведението?

- Не, аз...

- И какво ще направиш, пехотинецо? Ще докладваш капитана? Или само курвата?

Думата накара и двамата да замълчат. Тя задъвка устни. Той стоеше до нея с изпънати рамене, сякаш още е на пост.

- Защо говориш така? - тихо попита той.

- Защото се уморих, пехотинецо. Уморих се всяко мое действие и стъпка да бъдат съдени от невежи хора, които ме смятат за недостойна.

- Не те съдя.

- И още как. - Тя внезапно се разгневи. - Нямам желание да продължа да обяснявам действията си. Нямам желание да се опитвам да подобря мнението на хората за мен, след като те не искат да...

- Франсис...

- И ги си същият като тях. Мислех, че си различен. Че намираш нещо друго в мен, че разбираш от какво съм направена. Само господ знае защо! Господ знае защо съм решила да ти припиша чувства, които никога не си могъл да...

- Франсис...

- Какво?

- Съжалявам за онова, което казах. Просто те видях... и... съжалявам. Наистина. Случиха се неща, които ме направиха... Той замълча. - Виж, дойдох да те видя, защото искам да знаеш нещо. Правил съм неща във войната... с които не се гордея. Невинаги съм постъпвал по начин, който хората - онези, които не знаят всички подробности - ще сметнат за достоен. Няма човек сред нас - дори и твоят съпруг вероятно, който да каже, че не е така.

Тя се взираше в него изпитателно.

- Само това исках да ти кажа - довърши той.

Главата я болеше. Опря се с длан на стената, усетила подът да се издига и да спада под краката й.

- Мисля, че трябва да си вървиш - тихо каза тя. Не можеше да го погледне. Но усещаше погледа му върху себе си. - Лека нощ, пехотинецо - повтори твърдо тя.

Изчака, докато чуе как стъпките му отсечено се отдалечават към хангарите. Поклащането на кораба не се отразяваше изобщо на ритъма и тя остана заслушана в равномерното потропване, докато звукът от затворена врата не й подсказа, че вече го няма.

После затвори очи, стисна ги здраво.

В машинното отделение на главния двигател, някъде долу под палубата с хангарите, помпата за нафта, която под високо налягане впръскваше гориво в котела, се поддаде на напрежението от годините, стреса или просто проклетията на кораба, който знаеше, че му предстои да бъде освободен от служба, и се пукна. Малка резка, може би по-малко от два сантиметра, по която избиха капчици от горивото под налягане, тъмни и кипящи, като пяна по устата на пияница. След което се пръсна на хиляди частици.

Не е възможно да се видят всички горещи точки в един корабен двигател, местата, където малки зони от метала, отслабени от пукнатини или напрежение върху сглобките, достигат ужасно висока вътрешна температура. Ако не могат да бъдат засечени от многобройните измервателни уреди в машинното отделение или чрез опасното опипване през парцали, човек ги открива случайно - със сигурност, когато горивото избие по повърхността.

Незабелязан и нечут от хората, които разчитаха на него, двигателят в централното машинно отделение на „Виктория“ бумтеше енергично все напред, без да бъде наглеждан, прекалено червен, прекалено горещ. След това изпускателната тръба, само на сантиметри от пукнатата горивна помпа, просветна като злобна закана в дяволито око, възпламени се и с едно внезапно избухване реши съдбата си.

Глупак. Проклет глупак. Никол забави крачка пред склада за непромокаемите облекла. Само още една нощ, преди тя да си замине завинаги, само една нощ, в която би могъл да й каже поне отчасти колко много значи тя за него, а вместо това се бе държал като надут глупак. Като ревнив хлапак. И при това се бе показал също толкова долен като останалите надменни идиоти на това продънено старо корито. Можеше да й каже хиляди неща, да й се усмихне, да прояви малко разбиране. Тогава тя щеше да знае. Ако не друго, поне щеше да знае. Също толкова лош като останалите, го беше нарекла. Това бе най-ужасното нещо за него самия, което винаги бе подозирал.