Джоджо Мойс - Корабът с булките

Тя премигна бързо няколко пъти и той засрамено извърна поглед.

- Много мило, но не мисля, че ще се получи, пехотинецо - каза тя. Въздъхна тихо, после се обърна и се зае да сгъва дрехите в малка купчинка на леглото. Гласът й, когато му заговори през рамо, беше рязък и натежал от болка: - В крайна сметка дори не знам името ти.

Маргарет бе застанала в задната част на самолетната палуба, близо до закрепващите вериги, с жилетка, доста разтегната от големия й корем, и шал, който не успяваше съвсем да възпре косата й, мятаща се бясно край лицето й. Стоеше с гръб към мостика, привела глава над вързопчето в ръцете си.

Натежалите от дъжд облаци тъмнееха ниско в навъсеното сиво небе. Едри албатроси кръжаха и следваха кораба, носейки се по топлите въздушни течения така, сякаш бяха закрепени с невидими нишки. От време на време тя поглеждаше към малкото вързопче и нови сълзи капеха по дрехите й, оставяйки по тях неравномерни петна. Тя ги бършеше нежно с палец и тихичко изричаше поредното извинение към скованото малко телце.

Вятърът и шалът на главата й не й позволиха да чуе приближаването на Франсис. Когато я забеляза, не можа да определи колко време е стояла до нея и я е наблюдавала.

- Морско погребение - каза тя. - Само се опитвам да събера кураж, за да го направя наистина, нали разбираш?

- Много съжалявам, Меги. - В очите на Франсис се четеше мъка. Протегна предпазливо ръка към Маргарет.

Младата жена избърса очи с дланта си. Тръсна глава и изхлипа шумно в отчаяние, че не може да се овладее.

Наоколо изглеждаше така, сякаш не съществува граница между морето и небето; тъмните неприветливи води просветляваха далеч към хоризонта, ставаха сиви и после преливаха в надвисналите облаци. Сякаш плаваха към нищото; сякаш бяха водени единствено от сляпа вяра напред.

След известно време, много преди да се почувства готова, Маргарет пристъпи напред. Поколеба се за миг, стиснала здраво малкото телце, много по-здраво, отколкото би посмяла, ако още имаше живот в него.

После се наведе, от гърлото й се изтръгна стон и тя пусна вързопчето в морето. Не се чу никакъв звук.

Стисна парапета с побелели пръсти, отново шокирана колко високо над вълните се намира, борейки се с желанието да се опита да спре кораба, да си върне онова, което бе загубила. Океанът внезапно й се стори толкова голям, приличаше й повече на студено предателство, отколкото на мирен край. Ръцете й бяха непоносимо празни.

Застаналата до нея Франсис посочи мълчаливо.

Бежовата жилетка бе едва различима върху повърхността на водата, като малко бледо петно. После се скри под разпенените вълни. Не я видяха повече. Стояха безмълвни, а вятърът залепваше дрехите за гърбовете им, гледаха пенливата диря на „Виктория“ и водата, която се надига и спуска отново в далечината.

- Луди ли сме, Франсис? - обади се тя най-сетне.

- Какво?

- Какво, по дяволите, направихме?

- Не съм сигурна какво...

- Оставихме всичко - хората, които обичаме, домовете си, сигурността си. И за какво? Да те нападнат, а после да те заклеймят като никаквица, като Джийн? Да те разпитват от флота за миналото ти като някакъв престъпник? Да минеш през всичко това и после да ти кажат, че не те искат? Защото няма гаранция, нали? Нищо не ни гарантира, че тези мъже и роднините им ще ни искат, нали така?

Гласът й се понесе от вятъра.

- Какво, по дяволите, знам аз за Англия? Какво изобщо знам за Джо и семейството му? За бебетата? Не можах да се погрижа дори за старото си куче... - Сведе ниско главата си.

Бяха напълно безразлични към влажната палуба под краката им, към втренчените погледи на бояджиите, които подновяваха боята от другата страна на кулата.

- Знаеш ли... трябва да ти кажа... мисля, че направих ужасна грешка. Увлякох се от идеята за нещо различно, може би исках да избягам от готвенето и чистенето за татко и момчетата. А сега съм тук и искам само семейството си. Искам си семейството, Франсис. Искам мама. - Вече плачеше горчиво. - Искам си кучето.

Със заслепени от сълзи очи тя усети как Франсис я прегръща е тънките си силни ръце.

- Не, Меги, не. Всичко ще се оправи. Имаш съпруг, който те обича. Наистина те обича. Всичко ще бъде наред.

Маргарет искаше да бъде убеждавана.

- Как можеш да го кажеш след всичко, което се случи тук?

- Джо е един на милион, Меги. Дори и аз го знам. И те чака прекрасен живот в бъдеще, защото няма как да не те харесат. И ще имаш едно красиво бебе, и ще го обичаш повече, отколкото можеш да си представиш. О, само ако знаеше колко много бих...