Джоджо Мойс - Корабът с булките

Минаваше по тихите коридори, а меките подметки на обувките й почти не издаваха звук, когато стъпваше покрай затворените врати. В другите каюти тази нощ миришеше силно на щедро нанесени кремове за лице, стените им бяха пъстро украсени с грижливо изпрани рокли, а сънят на обитателките им се смущаваше от ролките, фибите за коса и вълнението. „Не и в нашата каюта“, мислеше си Франсис. Маргарет се бе опитала да навие косата си, а после, проклинайки, се бе отказала. Ако няма да я иска такава, разумно бе отбелязала тя, нямаше голям шанс коса като на Шърли Темпъл да промени нещата.

Франсис вървеше с коса без букли, с мрачни мисли като морето навън и се мъчеше да затвори в ума си люковете към онова, за което не биваше да си мечтае, като моряк, който се опитва да спре потоп. Изкачи се по стъпалата към лазарета, кимвайки на един моряк, който притича покрай нея, понесъл някакъв пакет в ръце.

Чу пеенето, преди да стигне до лазарета. Заслуша се, докато разбере откъде идва. Съдейки по прегракналите гласове и думите на песента, заключи, че доктор Даксбъри е накарал мъжете да изпълняват популярни песни. По нестройната мелодия можеше да се досети, че в лазарета вече има доста по-малко стерилен алкохол, отколкото предния ден. По друго време може би щеше да го докладва - или да влезе вътре и сама да му направи забележка. Сега си замълча. Оставаха само няколко часа на борда. Само още няколко часа на този кораб. Коя беше тя, че да съди дали мъжете да пеят, или не?

Песента заглъхна и премина в меланхолична мелодия. Франсис влезе тихо и се взря в сумрака в момичето, което лежеше бледо и неподвижно на леглото.

Най-лошото за Ейвис бе минало. Сега спеше, пребледняла и някак смалена, а чаршафът и грубото военно одеяло бяха вдигнати високо до врата й. Мръщеше се насън, сякаш дори и в момента се готвеше за изпитанията, които я чакаха в следващите няколко седмици.

Франсис остави лампата загасена, но вместо да се настани на свободното легло, тя отиде до малкия стол до него и седна. Остана така известно време, загледана в картонените кутии наоколо, заслушана в звуците от пеенето, което отново бе почнало с нова сила и бе прекъсвано само от нечия кашлица или от доктор Даксбъри, който предлагаше някоя друга версия па песента. Опитвайки се да пренебрегне шума от съседната стая, тя се унесе в боботенето на единствения двигател, който им бе останал, доста по-слабо и неритмично, отколкото по-рано, като си представяше мислено ругатните на огнярите, които се потяха в усилията си да закарат опърничавия кораб в пристанището. Представи си кормчията, радиста, дежурния на вахта, както и всички останали, които още бяха будни, замислени за връщането при семействата си, за промените, които ги чакаха. Замисли се за капитан Хайфийлд в луксозния му кабинет горе, който знаеше, че това може да е последната му нощ на плаване. Беше им казал, че всички трябва да намерят нов начин на живот. Нов начин да простят.

„Трябва да се опитам да си върна чувствата от онзи ден, когато за първи път стъпих на борда“, каза си тя. Онова усещане за облекчение и вълнуващо очакване. „Трябва да забравя, че това някога се е случвало, и да съм благодарна всеки ден на Чоки за онова, което ми е дал.“

Това бе най-малкото, което можеше да направи.

Сигурно беше задрямала, когато изведнъж чу звук. Толкова дискретно прокашляне, толкова на ръба на съзнанието, че след това не можеше да си представи как я бе разбудил. Отвори очи, погледна насреща към неясната в полумрака фигура на Ейвис, като очакваше тя да седне и да й поиска чаша вода. Но Ейвис не помръдна.

Франсис седна с изправен гръб на стола си и се заслуша.

Ново прокашляне. Кашлица, която търсеше да привлече внимание. Стана от стола и направи крачка към вратата.

- Франсис - гласът бе толкова тих, че само тя можеше да го чуе. И после пак: - Франсис.

За миг се зачуди дали още не спи. В съседната стая доктор Даксбъри пееше „Дани Бой“. Спря пеенето и захлипа шумно, при което другите започнаха да го успокояват.

- Не бива да си тук - прошепна тя и пристъпи напред. Не отвори вратата.

Всички бяха получили строги заповеди: никакво смесване с другия пол, предупредил ги бе помощник-капитанът, сякаш фактът, че е последната им вечер, можеше да предизвика някаква сексуално заредена лудост.

Един дълъг миг той не каза нищо. После:

- Исках да се уверя, че си добре.

Тя поклати глава неразбиращо и издиша бавно.

- Добре съм...

- Онова, което казах... нямах предвид...