Джоджо Мойс - Корабът с булките

Щяха да се изсипят от кораба направо в просълзените прегръдки на близките си, стиснали здраво очи с благодарност, в превъзбудената радост на децата си. Щяха да си тръгнат пеша или с шумни коли към домовете, които можеше и да не са такива, каквито ги помнят. Ако имаха късмет, щяха да изпитат усещането за запълнена празнина.

Не всички бяха късметлии. Бе виждал през годините да се появяват роднини и близки, дори и след като бяха получили злокобната телеграма, неспособни или нежелаещи да приемат факта, че техният Джон или Робърт, или Майкъл, няма да се върне у дома. Човек можеше да ги забележи дори в гъстата тълпа, вперили поглед в подвижното мостче, стиснали здраво чанта или вестник, надявайки се да се окаже, че има грешка.

А на борда имаше и такива като Хайфийлд. Чието завръщане нямаше да бъде отбелязано от радостни приветствия и шумна благодарност. Тези, които щяха незабелязано да се промъкнат през тълпите от блъскащи се в радостта си семейства и които щяха, може би, да бъдат посрещнати на много мили оттук от не особено ентусиазирани роднини, които ги приемат от стаено съчувствие или от семеен дълг.

Хайфийлд отново се загледа в униформата, която щеше да облече за последен път утре. После дръпна един стол, седна до бюрото си и се зае да пише.

Скъпа Айрис,

Имам новини за теб. Няма да идвам в Тивертън. Моля те, предай на лорд Хемуърт моите извинения и му кажи, че нямам нищо против да компенсирам всякакво финансово неудобство, което може да е било причинено от моето решение.

Реших, след обстоен размисъл, че животът на сушата вероятно не е за мен...

Никол не можеше да измисли къде другаде да иде. Дори и в един без четвърт през нощта столовата им бе препълнена с шумни мъже, превъзбудени от очакването и от допълнителната дажба алкохол. Те вадеха снимки от шкафчетата си и ги прибираха в претъпканите си вече торби, споделяха си плановете затова къде ще отидат, какво искат да направят най-напред. Ако съпругата намери кой да гледа децата... Не му се искаше да седи при тях, не мислеше, че е в състояние да отвръща подобаващо на добродушните им закачки. Трябваше да е сам, за да осмисли какво се бе случило с него.

Още усещаше вкуса й. Тялото му бе заредено с енергия, изпълнено с болезнено напрежение. Дали тя го мрази? Дали не си мисли, че е също толкова ужасен като Тимс и останалите? Какво й бе сторил той, след като тя бе прекарала седмици и дори години в презиране на мъжете, които я приемаха само по този начин?

Качи се на самолетната палуба.

Не бе очаквал да намери компания.

Капитанът стоеше на предната палуба пред мостика. Беше без шапка, само по риза на вятъра. При излизането си на палубата, Никол спря и понечи да се върне, но Хайфийлд го забеляза и Никол осъзна, че ще се наложи да го поздрави.

Приключи ли твоята смяна?

Никол пристъпи напред и застана редом с капитана. Тук навън беше студено, за първи път усещаше истински студ, след като бяха потеглили от Австралия.

- Да, сър. Тази вечер не сме на пост пред спалните помещения на булките.

- Ти беше пред отделението на сестра Маккензи, нали?

Никол рязко вдигна поглед. Но изражението на капитана бе доброжелателно, замислено.

- Точно така, сър.

Не можеше да повярва, че тя не беше отвратена. Хладните й длани го бяха притегляли, а не отблъсквали. Никол бе направо замаян от чувството за несигурност. „Как можах да постъпя така, след онова, което Фей ми причини?“

Ръцете на капитана бяха напъхани дълбоко в джобовете му.

- Всички те са добре, нали? Чух, че две са били настанени в лазарета.

- Всички са добре, сър.

- Добре. Добре. Къде е Даксбъри?

- Той е... хм... вероятно е заспал някъде, сър.

Капитанът го погледна косо, забеляза нещо в изражението на Никол и изсумтя тихо под нос.

- Женен ли си, Никол? Не мога да се сетя дали Добсън ми е казвал.

Никол замълча за миг. Загледа се в мястото, където черното море срещаше небето и няколко звезди се показваха между разкъсаните облаци, а луната за кратко бе озарила неизменно променящия се хоризонт.

- Не, сър - отвърна той. - Вече не.

Забеляза въпросителния поглед на капитана.

- Не се привързвай прекалено към свободата си, Никол. Липсата на отговорност, на обвързаност... може да бъде нож с две остриета.

- Започвам да го разбирам, сър.

Двамата останаха известно време в непринудено мълчание. Мислите на Никол бушуваха като морето, кожата му настръхваше, когато се сетеше за жената долу. „Какво трябваше да направя?“, питаше се той отново и отново. „Какво да направя сега?“