Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Моля те, не се притеснявай. - Не искаше отново да водят този разговор.

- Исках да ти кажа, че... се радвам. Радвам се, че те срещнах. И ми се иска... ще ми се...

Последва дълго мълчание. Сърцето й биеше силно.

Пеенето бе стихнало. Някъде далеч над Ла Манша прозвуча сирена за мъгла. Тя стоеше в мрака, чакаше той отново да заговори, но после осъзна, че разговорът е приключил. Беше казал всичко, което имаше да казва.

Почти несъзнателно, Франсис пристъпи още по-близо до вратата. Облегна буза на нея, чакайки мълчаливо, докато чу каквото очакваше. После отстъпи крачка назад и отвори.

В сумрачната светлина в коридора пред лазарета очите му бяха в сянка, неразгадаеми. Тя го гледаше втренчено, със съзнанието, че това е последният път, в който вижда този мъж, като се мъчеше да се примири със съдбата, която за първи път искаше да разбие на парчета. Не биваше да го желае. Не беше неин. Налагаше се да си повтаря хиляди пъти, макар всеки атом в тялото й да крещеше обратното.

- Е. - Колебливата й сияйна усмивка можеше да разбие сърцето му. - Благодаря ти. Благодаря, че се грижеше за мен. За нас, исках да кажа.

Франсис си позволи един последен поглед, а после, без да е сигурна защо, му протегна ръката си. След мигновено колебание, той я пое и стисна здраво, а очите им не се откъсваха един от друг.

- Време е да сме по леглата, момчета. Трябва да сме свежи сутринта!

Двамата се спогледаха. Гласът на Винсънт Даксбъри стана по-силен, след като вратата на лазарета се отвори и в коридора нахлу светлина.

- У дома, момчета! Отивате си у дома утре! „У дома, у дома във фермата...“

Тя го дръпна в малката стаичка и тихо затвори вратата. Стояха само на сантиметри един от друг, заслушани в гласовете на мъжете, които се изсипаха навън от лазарета. Последва шумно тупане по гърба и кратки, болезнени кашлици.

- Трябва да ви кажа - обясняваше доктор Даксбъри, - че вие сте абсолютно най-свестните момчета, с които някога съм имал привилегията да... „Моите весели момчета“... -Гласът му се понесе по коридора и за кратко към него се присъедини разногласият хор на останалите.

Тя беше толкова близо, че той можеше да усети дъха й по кожата си. Тялото й бе сковано и тя стоеше и слушаше, без да съзнава, че ръката й все още е в неговата. Хладната й кожа сякаш го изгаряше.

- „Моята весела банда... ла-ла-ла-ла.“

Ако не беше избрала точно този миг, за да вдигне очи към него, той може би нямаше да го направи. Но тя бе вдигнала лице с леко разтворени устни, сякаш го питаше нещо и бе посегнала към драскотината над веждите му, погалвайки я с пръсти. Вместо да се отдръпне от нея, както бе възнамерявал, той вдигна ръка към нейната, докосна я, а после, по-уверено, обхвана с пръсти дланта й.

Певците навън повишиха глас, а после минаха към разговори. Някой падна на пода и някъде отдалеч се чу приглушен вик: „Хей, ти!“, и отсечените стъпки на човек от командването.

Никол почти не ги чуваше. Вместо това чу леката й въздишка, почувства как потреперват в отговор пръстите й. С пламнало лице той плъзна ръката й по страната си, остави я да докосне дори онези места, които бяха наранени и ожулени, но не изпита никаква болка. После я притисна силно до устните си.

Тя се поколеба, с въздишка, която по-скоро издаваше отчаяние, издърпа ръката си и устните й се вдигнаха към него, докато сега нейните ръце стискаха неговите, сякаш искаше завинаги да останат върху нея.

Беше сладостно, толкова сладостно, че чак непристойно. Никол искаше да я погълне, да я изпълни, да я прегърне здраво, да се слее с нея изцяло. „Знаех си!“, ликуваше някаква част от съзнанието му. „Познавам я!“ Само за един миг, когато осъзна изгарящата сила на собственото си желание, той почувства странна опасност, някакво обвинение, и не беше сигурен дали е насочено към нея, или към самия него. Но после очите му се отвориха и взирайки се в нейните, той видя безкрайната болка и копнеж в тях, толкова шокиращи, толкова откровени, че остана без дъх. Щом той отново сведе лице към нейното, тя беше тази, която се отдръпна, вдигнала една ръка до устните си, без да откъсва очи от неговите.

- Съжалявам - прошепна тя. - Толкова много съжалявам.

Хвърли поглед през рамо към Ейвис, която продължаваше да спи на леглото, след това за секунда докосна с длан страната му, сякаш отпечатваше гледката и усещането за него в някаква скрита част дълбоко в съзнанието си.

И после изчезна, а мъжете навън възкликнаха шумно, докато се опитваха да схванат какво са видели. Вратата на малката стаичка се затвори тихо, но категорично между тях, а глухото метално изтропване прозвуча като това на затворническа врата.