Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Е, скъпа, когато си готова, ще си поприказваме в хотела. Тя тръгна напред. Много хубав хотел. С прекрасни големи стаи. Имаме дори лична всекидневна към спалните си и гледка чак до Корнуол...

Франсис вървеше бавно надолу по подвижното мостче, стиснала куфара си с дясната ръка, докато лявата леко се опираше в перилата. Мислеше си, че е просто невидима в тази тълпа на весели и прегръщащи се едни други хора. Когато се приближи към кея, забеляза лица, които познаваше от изминалите шест седмици и които сега бяха набръчкани в усмивки, изкривени от емоционални сълзи, притиснати страстно към съпрузите си, и само за миг си позволи да си представи какво би било, ако и тя бе едно от момичетата, за които имаше прегръдка в края на мостчето и за които имаше не един, а няколко чифта топли ръце, които очакваха да я посрещнат.

Продължи да върви. „Ново начало“, повтаряше си тя наум. „Затова бе всичко. Сложих ново начало.“

- Франсис! - Обърна се и видя Маргарет, чиято рокля се бе вдигнала над подпухналите й колене, докато махаше енергично с ръка. Джо стоеше до нея, прегърнал я през рамо. Другата й ръка стискаше една по-възрастна жена. Тя имаше мило лице, не много по-различно от това на Маргарет, което сега грееше в усмивка през сълзи.

Франсис отиде до нея. Крачките й бяха изненадващо нестабилни на сушата и тя с мъка се сдържаше да не залитне. Двете жени пуснаха чантите си и се прегърнаха.

- Нали нямаше да си тръгнеш, без да си запишеш адреса ми?

Франсис поклати глава, поглеждайки крадешком към двамата горди посрещачи, които сега бяха приютили Маргарет в семейството си. На кораба двете бяха равни, но сега, сама в това море от семейства, Франсис се почувства някак непълноценна.

Маргарет взе химикал от съпруга си и парче хартия, което й подаде свекърва й. Допря химикала до листа, спря и се засмя.

- Какъв е адресът? - попита тя.

Той също се засмя, после написа нещо на листа, който Маргарет пъхна в ръката на Франсис.

- Веднага щом се установиш някъде, ми прати своя адрес,чу ли? Това е приятелката ми Франсис - обясни тя на двамата. - Тя се грижеше за мен. Медицинска сестра е.

- Приятно ми е да се запознаем, Франсис - каза Джо и протегна едрата си длан. - Ела да ни посетиш, когато поискаш.

Франсис се опита да му отвърне също толкова топло на ръкостискането. По-възрастната жена само кимна, после погледна часовника си.

- Джоузеф, влакът - изрече тихо тя.

Франсис знаеше, че е време да си върви.

- Грижи се за себе си - каза Маргарет и стисна ръката й.

- Нямам търпение да разбера как е минало всичко - каза Франсис и посочи корема й.

- Всичко ще бъде наред - уверено заяви Маргарет.

Франсис се загледа след тримата, докато си проправяха път към портала на кея, без да спират да говорят, сплели ръце, докато потънаха в множеството от хора и се изгубиха от погледа й.

Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да преглътне огромната буца, заседнала в гърлото й. „Всичко ще бъде наред“, казваше си тя сама. „Ново начало.“

В този момент погледна назад към кораба. Наоколо обикаляха мъже, жени махаха с ръце. Не можа да види нищо, никого. „Не съм готова“, мислеше си тя. „Не искам да тръгвам.“ Стоеше там, незабележима жена, блъскана от тълпата, със сълзи, стичащи се по страните й.

Никол си проправи път до предните редици на опашката и няколко от чакащите жени шумно възнегодуваха.

- Франсис Маккензи - викна той на служителката на женския корпус. - Къде е тя?

Жената настръхна.

- Ако обичате? Задачата ми е да сваля тези дами от кораба.

Той сграбчи ръката й, а гласът му бе прегракнал от напрежение:

- Къде е?

Двамата останаха вперили поглед един в друг. После тя присви очи и прокара химикала си по няколко поредни страници.

- Маккензи, казвате. Маки... Маккензи, Б... Маккензи, Ф. Тя ли е?

Той дръпна папката със списъка.

- Слязла е заяви жената и си взе обратно папката. -Вече не е на борда. Сега, ако обичате, оставете ме да си свърша работата.

Никол хукна край перилата на палубата и се наведе ниско, опитвайки се да я открие в тълпата, да различи познатата му силна и стройна фигура, бледочервеникавата коса. В ниското долу хиляди хора все още стояха по кея, блъскаха се, разминаваха се с мъка, появяваха се и изчезваха.

Сърцето му се сви някъде високо, сякаш се качи в гърлото и в отчаянието си, той се развика:

- Франсис, Франсис - вече предусещайки огромната си загуба, поражението си.

Гласът му, дрезгав от напиращите чувства, се понесе за миг над множеството, а вятърът го пое и го върна обратно над морето.