Джоджо Мойс - Корабът с булките

Дженифър не обърна внимание на стюардесата, предлагаща им напитки и ядки. Възрастната жена, изправена леко на мястото си, бе заговорила така, сякаш не бяха прекарали изминалите часове в ужасяващо мълчание, а бяха водили задълбочен разговор.

- Аз смятах това просто за обикновено пътуване, разбираш ли? - внезапно започна тя. - Начин да се придвижиш от точка А до точка Б, някакво прекосяване на океана.

Дженифър се бе размърдала на седалката си неловко, без да знае какво точно да каже. И без да може да определи изобщо нужен ли е в този случай отговор. За миг се разсея, докато обмисляше дали не е трябвало да се обади на родителите си. Те щяха да обвинят нея, естествено. Не бяха съгласни баба й да заминава. Именно тя бе настоявала двете да пътуват заедно. Вероятно бе искала да й покаже света. Да разшири хоризонта й. Да види тя как са се променили нещата.

Гласът на старата жена се бе снижил. Беше се обърнала към прозореца, сякаш говореше на небето.

- И ето че в този момент изпитвах чувства, които никога не бях очаквала да изпитам. И бях напълно уязвима пред всички онези хора, знаейки, че е само въпрос на време... - Тя се загледа през прозореца в божествената гледка - накъдрения килим от бели облачета, носещи се плавно в простора.

- Въпрос на време...?

- Докато разберат.

- Какво?

Последва внезапна тишина.

- Какво да разберат, бабо?

Погледът на баба й се спря върху Дженифър и очите й за миг се разшириха, сякаш тя се изненада да я види там. Леко се намръщи. Вдигна ръце на сантиметър-два от облегалките на седалката, сякаш искаше да се увери, че може да го направи.

Гласът й, когато заговори отново, беше учтив, лишен от емоции. Сякаш си приказваха, седнали на сутрешно кафе.

- Би ли била така добра да ми донесеш чаша вода, Дженифър? Много съм жадна.

Момичето изчака за момент, после стана, намери услужливата стюардеса и взе от нея бутилка минерална вода. Наля в чаша и баба й я изпи до дъно на големи глътки. Косата й се бе сплескала по време на полета и сега стоеше щръкнала около главата й като ореола на глухарче. Крехкостта й за малко да разплаче Дженифър.

- Какво са разбрали?

Нищо.

- Можеш да ми кажеш, бабо - прошепна тя, навеждайки се напред. - Какво те разстрои толкова там? Излей си душата. Няма нещо, което би могла да кажеш, което да ме шокира.

Възрастната жена се усмихна. После се взря в очите на внучка си с проницателност, която леко притесни момичето.

- Ти и твоите модерни разбирания, Джени. С удобната ти връзка със Санджей и терапевтични фрази от сорта на „излей си душата“... Питам се колко ли модерни са разбиранията ти наистина.

Не знаеше какво да отвърне на това. Имаше нещо направо агресивно в тона на баба й. Бяха продължили да седят по местата си, изгледаха филма, който пуснаха по време на полета, после поспаха.

И после, когато най-сетне се събуди, баба й й бе разказала историята за пехотинеца.

Той чакаше, както и бяха очаквали, до бариерата на зоната за пристигащите. Дори и сред тълпата от хора можеха да го разпознаят безпогрешно: с изправената стойка, безукорно изгладения костюм. Въпреки възрастта си и влошеното зрение, той ги бе забелязал, преди те да го видят, и вече им махаше с ръка.

Дженифър остана по-назад, докато баба й ускори крачка, а после, пуснала куфарите на земята, го прегърна здраво. Двамата се прегръщаха дълго, дядо й притискаше силно жена си към себе си, сякаш се страхуваше, че тя пак ще хукне нанякъде.

- Липсваше ми - прошепна той в побелялата й коса. -О, скъпа, толкова ми липсваше.

Това накара Дженифър, която пристъпваше от крак на крак, да се огледа наоколо, за да види дали някой от другите хора край тях забелязва случващото се. Усещаше се малко като натрапник. Имаше нещо доста смущаващо в страстта на двамата осемдесетгодишни съпрузи.

- Другия път ще дойдеш с мен - каза баба й.

- Знаеш, че не обичам да пътувам надалеч - отвърна той. - Щастлив съм у дома.

- Тогава ще остана с теб - заяви тя.

Вече в колата, с прибран отзад багаж, баба й сякаш се бе съживила, а Дженифър бе започнала да разказва на дядо си за кораба. Тъкмо стигна до момента, в който бяха разбрали името на разглобения кораб, когато той изключи двигателя. Тя се опитваше да обясни шока на баба си, така че да не бъде обвинена за него тя самата, когато забеляза, че дядо й я гледа необичайно сериозно. Тя замлъкна, а той се обърна към жена си.

- Същият кораб? - попита той. - Наистина ли беше „Виктория“?

Старата жена кимна.

- Никога не съм си представяла, че пак ще го видя - каза тя. - Беше... Доста ме разтърси гледката, признавам си.