Джоджо Мойс - Корабът с булките

Очите на дядо й не се откъсваха от лицето на жена му.

- О, Франсис - каза той. Само като си помисля колко близо бяхме до...

- Почакай обади се Дженифър. Да не би ти да си пехотинецът?

Двамата възрастни си размениха многозначителни погледи.

- Ти? - Тя се обърна към баба си. - Дядо? Ти не ми каза! Не каза, че дядо е пехотинецът.

Франсис Никол се усмихна.

- Не си ме питала.

Бил пробягал миля и половина, разказваше той на Дженифър, докато излизаха от района на „Хийтроу“, след като обиколил целия кораб, за да се увери, че вече е слязла на брега. През цялото време викал името й. „Франсис! Франсис! Франсис!“ А после направил същото и на кея, като се блъскал в хората, струпани там, обикалял в кръг, с мъка си пробивал път в множеството, с омачкана и мръсна униформа, с пот по челото. Вълнението на околните било толкова голямо, че никой не му обръщал внимание.

Викал, докато останал без глас. Докато гърдите не го заболели от тичане. И тогава, когато се бил отчаял, задъхан, опрял ръце на коленете, в един момент хората пред него оредели и той случайно я зърнал. Висока и слаба фигура, застанала с чанта и куфар в ръце, с гръб към морето, загледана в новата си родина.

- Какво се случи с другите?

Франсис приглади полата си.

- Маргарет и Джо се върнаха в Австралия, след като майка му почина. Имат четири деца. Тя още ми пише за Коледа.

- Значи, никакви съжаления?

Франсис поклати глава.

- Мисля, че бяха много щастливи. О, не ме разбирай погрешно, скъпа Джени, няма брак без трудности. Но винаги съм мислила, че в лицето на Джо, Маргарет бе намерила добър човек.

- Ами Ейвис? - Тя постави тежко ударение на първата сричка, сякаш се забавляваше от старомодното звучене на името.

- Наистина не знам. - Бе започнало да вали и Франсис следеше с поглед капките, които се спускаха диагонално по стъклото на прозореца. Писа ми веднъж, за да каже, че се е върнала в Австралия, и да ми благодари за всичко, което съм направила за нея. Доста официално писмо, но предполагам, че това не е изненадващо.

- Чудя се какво ли е станало с него - каза Дженифър. - Сигурна съм, че в крайна сметка се е развел.

- О, знаеш ли? Не го е направил. Срещнахме го веднъж, нали? - Баба й смуши с лакът дядо й. - На някакъв коктейл преди двайсетина години. Представиха ни ги като двойка и аз си спомних, че съм чувала някъде това име.

Дженифър се наведе напред, заинтригувана.

- Каза ли му нещо?

- Не. Е, не точно. Но се постарах да спомена в разговора с кой кораб съм дошла в Англия и го погледнах косо. Така че да разбере. Той пребледня.

- Тръгнаха си рано, доколкото си спомням - добави дядо й.

- Точно така, вярно. - Двамата се усмихнаха съзаклятнически.

Дженифър се облегна на тапицираната седалка и й се прииска да може да запали цигара. Извади телефона от задния си джоб, за да провери дали Джей й е пратил съобщение, но нямаше такова. Щеше да му пише, когато се прибере у дома. Той се връщаше след две седмици и тя искаше пак да се видят, но не желаеше той да си въобразява прекалено много. Имаше склонност, замисли се тя, да се държи твърде собственически.

- Знаете ли, не разбирам защо вие двамата просто не сте се събрали още на кораба, след като толкова сте се харесвали - каза тя, докато прибираше телефона си. Леко се подразни от разменените помежду им погледи тогава, сякаш онова, което двамата споделяха, не можеше да бъде разбрано от нея.

Гласът й стана по-решителен.

- Струва ми се, че хората от вашето поколение често правят нещата по-трудни, отколкото трябва да бъдат.

Не казаха нищо. После, откъм задната седалка, тя видя как дядо й протяга ръка да улови дланта на баба й, за да я стисне.

- Предполагам, че донякъде е вярно - каза той.

След като й разказа истината за брака си и какво означава това за двама им, тя остана мълчалива. Просто седеше на тревата с непроницаемо изражение, сякаш едва успяваше да проумее чутото.

- Франсис? - Той седна до нея на тревата. - Помниш ли какво ми каза в нощта, когато самолетите бяха изхвърлени през борда? Свършено е, Франсис. Време е да продължим напред.

Тя се бе обърнала бавно към него, изражението й бе леко стреснато, сякаш не можеше да се осмели да повярва в думите му.

- Това е хубавото, Франсис. Позволено ни е. Не, длъжни сме да го направим.

В решителния му тон се прокрадваше и нотка на паника, сякаш имаше вероятност тя да отрече правото си да бъде щастлива, сякаш и той също е от онези неща, за които тя трябва да се покайва.

- Ние имаме това право, чуваш ли? И двамата.