Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Ще слизаш ли на брега? Той посочи към пристанището.

Тя не можеше да отгатне нищо по лицето му, нямаше никаква идея. „Дали трябва да съм благодарна дори и за това, че изобщо говори с мен?“, чудеше се тя.

- Не... Аз... реших да остана.

- Да се насладиш на малко спокойствие и тишина.

- Нещо такова.

Може би не искаше да говори с нея, но бе прекалено възпитан, за да нарани чувствата й.

- Е, поне колкото спокойствие може да се намери... при всичко... - Той махна с ръка към група инженери, които поправяха някаква част от кораба високо горе и се шегуваха шумно един с друг, докато работеха.

- Да - каза тя. Не можеше да измисли какво друго да каже.

- Трябва да използваш случая - каза той. - Трудно е... да си намериш усамотено място на борда. Имам предвид, наистина усамотено...

Може би той разбираше повече, отколкото казваше, помисли си тя.

- Да - повтори тя. - Така е.

- Аз...

- Хей, пехотинецо.

Морякът вървеше към тях, стиснал някаква бележка, с шапка, дръзко килната на една страна.

- Искат да се явиш в контролната зала преди поста си. Инструктаж за посещението на губернатора.

Когато се приближи, тя забеляза, че я разпозна. Погледът на младия мъж към нея, докато му подаваше бележката, я накара да потръпне.

- Извинете ме - каза тя с пламнало лице.

Докато бързаше да се отдалечи, таеше и лека плаха надежда, че той може да я помоли да изчака за момент. Че може да й каже нещо, от което да разбере, че той не мисли като останалите. „Кажи нещо“, мислено го умоляваше тя. „Каквото и да е.“

Само минута по-късно отвори рязко вратата на спалното помещение и я остави да се тръшне подире й. Облегна се и гърбът й залепна през блузата за коравата й повърхност. Толкова здраво бе стиснала зъби, че челюстта я болеше. Досега никога не се бе замисляла за справедливостта в живота, поне не и по отношение на себе си. Пациентите й страдаха и тя понякога се бе питала защо Господ прибира някого, а други оставя в ужасни мъки. Никога не си бе задавала въпроса колко справедливо е всичко, което се бе случило с нея: отдавна бе разбрала, че е по-добре изобщо да не мисли за онези години. Но сега, с всички емоции, които се вихреха като адски коктейл в душата й, тя усети как махалото се залюлява от бездънното отчаяние към сляпа ярост за обрата в живота й. Не беше ли страдала достатъчно? Колко още трябваше да плаща?

Мод Гон, вероятно усетила, че Маргарет е слязла на брега, драскаше нервно по вратата. Франсис се наведе, вдигна я и седна на леглото, гушнала кучето.

То обаче не се успокои. Дори не обърна никакво внимание на Франсис. Тя седеше и го галеше но гръбчето, взираше се в замрежените му в бяло и невиждащи очи, в треперещото му тяло, копнеещо само за един човек.

Франсис притискаше кучето до сърцето си и му съчувстваше за съдбата.

- Знам - прошепна тя, докосвайки с буза меката му главичка. - Повярвай ми, разбирам те.

Макар и свикнали с невероятната жега на Бомбай и въпреки огромните вентилатори, които се въртяха над главите им, келнерите в коктейл-бара на хотел "Грийн" видимо се потяха. Потта блестеше по мургавите им лица и се просмукваше по безукорно белите им униформи. Но дискомфортът им се дължеше не толкова на жегата - вечерта бе сравнително мека, - колкото на безкрайните искания на стотината булки, които бяха избрали точно този бар, за да приключат дневната си разходка на брега.

- Ако се наложи да почакам още една минута за питието си, кълна се, ще си поговоря с онзи човек - заяви Ейвис, размахала ветрилото, което си бе купила същия следобед, докато гледаше строго нещастния келнер, който се промъкваше едва-едва в тълпата с високо вдигната табла. Направо се съсухрих от чакане - каза тя зад гърба му, след като бе отминал.

- Прави всичко по силите си защити го Маргарет. Тя внимаваше да отпива бавно от питието, след като се бе досетила, че обслужването ще е бавно заради многото клиенти на бара. Вече се чувстваше много по-добре: беше успяла да повдигне краката си за половин час и сега се бе облегнала с глава назад в стола си, наслаждавайки се на полъха от вентилатора на тавана.

Навсякъде бе едно и също: в „Грийнс“, в „Бристол Грилс“, в луксозния хотел „Тадж Махал“. В добавка към „Виктория“ няколко военни кораба бяха акостирали в същия ден и районът на пристанището бе залят от потенциални гуляйджии - мъже, обзети от безразсъдство заради края на войната и близостта им до дома. Двете бяха надникнали в няколко заведения, докато решат, че в „Грийнс“ може да успеят да си намерят места. Сега, от мястото им на верандата, можеха да видят през арката на входа дансинга, където множество от мъже и жени се тълпяха и хвърляха умолителни и понякога ревниви погледи към масите. Някои от булките бяха започнали да пият коктейли „Джон Колинс“ и пунш с ром още на обяд и сега усещаха ефекта на предстоящия махмурлук. Изглеждаха апатични и леко разочаровани, гримът им се бе разтекъл но лицата, а косите им бяха увиснали.