Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Да - отвърна Франсис.

- Човек направо може да полудее, ако остане твърде дълго на борда, нали? - Маргарет погледна към Ейвис. -Особено в такава жега.

Франсис стоеше абсолютно неподвижно, вперила поглед в Маргарет.

- Много е вероятно - каза тя.

- Е, аз предлагам да намерим някой бар или хотел, където може да...

- Тя няма да върви с нас.

- Ейвис!

- Ще тръгнат приказки. А и бог знае какво може да случи - не се знае дали бившите й клиенти не обикалят по улиците. Може да решат, че и ние сме от онези...

- Не ставай глупава, за бога. Франсис е добре дошла да се разхожда с нас.

Маргарет знаеше, че всички наоколо слушат. „Проклети бъбриви харпии“, така би ги нарекъл баща й. Каквото да бе направила Франсис, каквото й минало да имаше, не бе заслужила подобно отношение.

- Ти върви с нея - заяви Ейвис. - Аз ще намеря с кого да се разхождам

- Франсис - каза Маргарет, предизвиквайки някоя от другите жени да коментира, - нямам нищо против да вървиш с мен. Ще се радвам на компанията ти.

Трудно бе да се прецени заради тъмните й очила, но Франсис, изглежда, хвърли кос поглед на морето от сковани лица наоколо.

- Можеш да ми помогнеш да намеря удобно местенце да поседна.

- Само гледай да не намери къде да полегне.

Франсис рязко извърна глава и пръстите й, стиснали чантата, побеляха.

- Хайде протегна ръка Маргарет. - Да идем да види прочутата Порта на Индия.

- Всъщност промених решението си.

- О, стига! Може никога повече да нямаш шанса да видиш Индия.

- Не. Благодаря. Аз... ще се видим после. - Преди Маргарет да успее да каже още нещо, тя бе изчезнала обратно в тълпата.

Жените се скупчиха по-близо една до друга, мърморейки възмутено. Маргарет се загледа в далечината към подвижното мостче и едва успя да различи високата и слаба фигура, която бавно вървеше нагоре. Изчака, докато влезе вътре.

- Това беше подло от твоя страна, Ейвис.

- Не съм зла, Маргарет, няма защо да ме гледаш така Просто съм честна. Няма да позволя единствената ми разходка на брега да бъде съсипана от онова момиче. - Приглади косата си, после внимателно си сложи шапката против слънце. - Освен това, мисля, че в нашето положение е най-добре да ограничим до минимум тревогите. Не е добре зa нас.

Опашката се бе придвижила напред. Ейвис хвана Маргарет под ръка и бързо я поведе към един файтон.

Маргарет знаеше, че трябва да иде при Франсис: че дори и само с участието си в тази разходка донякъде оправдава отношението им към момичето. Но копнееше да усети твърда земя под краката си. А и беше толкова трудно да измисли какво да каже.

След като на борда бяха останали само няколко булки, на кораба се бе развихрила истинска буря от строго контролирани дейности: групи моряци обикаляха по палубите, които обикновено бяха затворени за мъжете, търкаха, боядисваха и лъскаха всичко. Неколцина бяха на колене на самолетната палуба и атакуваха с пяна и дървени четки сивия бетон, по който още имаше пъстри като дъга локвички от самолетното гориво. Малки влекачи разтоварваха огромни каси свежи плодове и зеленчуци, напъхваха ги през люковете в трюма, докато от другата страна танкерите започнаха да презареждат кораба с гориво.

При други обстоятелства Франсис би се насладила на гледката на кипящата върху кораба работа, на пълните обороти на обичайните задължения на екипажа му. Сега забеляза ироничната усмивка на дежурния офицер в горния край на подвижното мостче, многозначителния поглед, който си размениха с приятеля му, когато тя се върна на борда и им показа пропуска си. Забеляза дългите погледи на моряците, които боядисваха, сведените очи и едва измърморен поздрав от офицера, който по-рано бодро й бе пожелавал добро утро.

През изминалите няколко дни непрекъснато се питаше как е възможно човек да се чувства толкова самотен на толкова претъпкан кораб.

Беше само на няколко крачки от тясното им спално помещение, когато го видя. Беше си казвала, че предишните й обиколки на кораба са били, за да подиша малко свеж въздух, да се измъкне от душната каюта. Сега, когато разпозна мъжа, крачещ насреща й, тя осъзна, че не е бил откровена със себе си.

Бързо сведе поглед към дрехите си, инстинктивно проверявайки ги, както когато беше на служба, усетила как кожата й настръхва от притеснение и вълнение. Не знаеш какво изобщо би могла да му каже. Но знаеше, че сега той трябва да каже нещо: твърде близо бяха един до друг, за да отмине.

Двамата спряха. Погледнаха се само за един кратък миг след което се вторачиха в обувките си.