Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Гледай сега, Никол - разнесе се гласът на Джоунс зад него. - Дано не си мислиш да се пъхнеш в стаята й набързичко после. Трябва да си пестиш парите за твоята госпожа, - Тук избухна в смях. - А пък и тя сега изглежда доста по-добре. По-изискана. Сигурно ще ти струва цяло състояние.

Представи си как го удря. Някъде дълбоко в себе си, необяснимо, искаше да направи същото и с нея. Вместо това само се усмихна иронично с усещането, че е участвал в някакво предателство, след което се скри в кабинката да се измие.

Нощта се бе спуснала. „Виктория“ се носеше напред в черните води, безразличен към времето или сезона, към настроенията или проблемите на пътниците, докато огромните двигатели покорно бумтяха във вътрешността му. Франсис режеше в леглото си, заслушана в познатите вече звуци, в последните съобщения по радиоуредбата, прошепнатите разговори и колебливи стъпки навън, които й подсказваха за приготовленията за сън на пътниците, чуваше и подсмърчанията и пъшкането, забавеното дишане, което показваше, че същото се случва и с другите две жени в каютата й. Звуците на тишината, на самотата, звуци, които означаваха, че отново е свободна да диша. Същите, които, изглежда, бе очаквала да чуе през доста голяма част от живота си.

А навън, едва различими за опитното й ухо, стъпки от два крака, които се наместват пред вратата на коридора.

Той се появи в четири след полунощ. Чу го да промърморва нещо на другия пехотинец, докато си предаваха поста; чу и заглъхващото ехо от стъпките на другия, който слизаше към някоя столова или да спи. Заслуша се в мъжа отвън, както го бе правила сякаш стотици нощи досега.

Накрая, след като вече не можеше да се сдържи, тя стана от леглото. Невидима за двете спящи жени отстрани, тя отиде на пръсти до металната врата с уверени и тихи стъпки в мрака. Точно преди да я достигне, тя застана неподвижно, затворила очи, сякаш изпитваше болка.

После пристъпи напред и тихо, предпазливо, постави лице до вратата. Бавно облегна цялото си тяло - бедрата, корема, гърдите, разперила длани от двете страни на главата. Усещаше хладния метал през тънката си нощница, невъзмутимата му солидност.

Ако извърнеше глава и притиснеше ухо до вратата, направо можеше да чуе дишането му.

Дълго стоя така в мрака. Една сълза се търкулна по лицето й и падна върху босия й крак. Последва я друга.

Навън, с изключение на глухото бучене на двигателите, имаше само тишина.

Сред онeзu триста различни продукта, които Червеният кръст качва на борда, за да бъдат използвани от булките, са спално бельо, кърпи , хартия и принадлежности з а писане, медицински и козметични продукти , както и тонове консервирани плодове, сметана и бисквити, месо и кутии шоколад. Осигурява също и петстотин сгъваеми шезлонга и специална книга за акушерство.

„Cидни Морнинг Xерълд“, 3 юли 1946 г.

Двадесет и шест дни

Едно голямо пристанище, особено такова, което е било важен междинен пост през по-голямата част от военните години, спокойно може да претендира, че е видяло какво ли не да минава през портите му. Оръдия, боеприпаси, хранителни стоки, коприна, подправки, войници, търговци, свещени текстове и зловонни отпадъци - всичко бе преминавало без особен коментар.

Ветераните си спомняха кошмарния рев на шест бели тигъра, затворени в дървени клетки, пътуващи към дома на американски филмов магнат; други помнеха блестящия златен храмов купол за някакъв тщеславен европейски владетел. И не толкова отдавна, няколко седмици над цялото пристанище се носеше рядко благоухание, след като един кран, понесъл пет хиляди шишенца сладникав парфюм, бе изтървал товара си на кея.

Но гледката на шестстотин жени, очакващи да слязат на брега в Бомбай, накара движението на док „Александра“ да спре. Жените, подредени плътно край перилата, в ярките си летни рокли махаха с шапки и чанти, гласовете им преливаха от енергията, събирана в три и половина седмици плаване. Стотици деца тичаха от двете страни на дока, протегнали ръце нагоре и викаха на жените да хвърлят още монети. Малки влекачи, сгушени в ниското под големия нос на кораба като сателити, шумно теглеха "Виктория" напред и го наместваха на позиция до кея. Когато корабът се плъзна грациозно на мястото си, много от жените възкликнаха на висок глас, учудени от факта, че толкова голям кораб успява да мине през шлюза; други доста шумно се възмущаваха от миризмата и притискаха белите си кърпички към пламналите си лица. И навсякъде по кея стотици очи се вдигаха към големия самолетоносач, който вече не пренасяше самолети. Мъже и жени стояха в яркоцветните си роби и сари, войници, пристанищни работници, търговци, всички се спираха да погледат как Корабът с булките маневрира в дока.