Ю Несбьо: Спасителя

— Нося съобщение, мадам.

Тя се поколеба. В крайна сметка постъпи според очакванията му:

— Добре. Бихте ли изчакали? Ще го доведа.

Тя затвори вратата и заключи с леко щракване на добре смазан механизъм. Той си разтъпка краката. Трябваше да заляга повече над френския. Вечер майка му редовно го мъчеше с английски думи, но така и не успя да го научи на френски. Прикова поглед във вратата. Френско отваряне. Френско посещение. Красота.

Сети се за Джорджи. Джорджи със светлата усмивка, година по-възрастен от него, тоест в момента на двайсет и четири. Дали все още е толкова хубав? Рус, дребен и мил като девойка? Някога беше влюбен в Джорджи с безусловната, лишена от предразсъдъци любов, каквато само децата са способни да изпитват едно към друго.

Отвътре се чуха стъпки. На мъж. Някой отключи. Синя линия от работата към свободата. Скоро ще завали сняг. Той се приготви.

На вратата се появи лицето на мъжа.

— Какво, по дяволите, искаш?

Юн вдигна найлоновите торби и се опита да се усмихне:

— Топъл хляб. Ухае чудесно, нали?

Фредриксен сложи голямата си покафеняла ръка върху рамото на жена си и я избута настрани.

— На мен ми мирише само на християнска кръв…

Изрече го с ясната дикция на трезвеник, но воднистите ириси на брадатото му лице говореха за друго. Помъчи се да спре поглед върху торбите. Макар да беше едър и силен, изглеждаше вътрешно стопен. Сякаш скелетът и дори черепът му се бяха смалили. От злобното му лице висеше кожа, три номера по-голяма от необходимото. Фредриксен зашари с мръсния си показалец по пресните драскотини на носа си.

— Няма ли да ни изнесеш някоя проповед?

— Не, всъщност дойдох само да…

— О, хайде, де, войнико. Все имаш да кажеш нещо, нали? За душата ми например.

Юн се сви в униформата си.

— Не аз се разпореждам с човешките души, Фредриксен. Но поне мога да ви донеса малко храна…

— Кажи някоя мъдрост, де.

— Както вече ти казах…

— Проповядвай!

Юн гледаше Фредриксен.

— Хайде, отвори си малката влажна гадна устичка и проповядвай! — изрева Фредриксен. — Проповядвай, за да можем да изядем храната ти с чиста съвест, високомерен християнски дявол такъв! Почвай! Да приключваме по-бързо! Какво е Божието послание за днес?

Юн отвори уста и пак я затвори. Преглътна. Направи втори опит и този път успя да издаде звук:

— Бог ни е пратил сина Си, за да изкупи… греховете ни.

— Лъжеш!

— Не, за съжаление не лъжа — поклати глава Хари и погледна шокираното лице на мъжа.

От вратата се носеше мирис на готвено. Чуваше се подрънкване на прибори. Семеен мъж, баща. Досега. Мъжът се почеса по ръката, приковал поглед над главата на Хари, все едно се взира в нещо, което се намира над полицая. Дращенето от ноктите по кожата прозвуча неприятно.

Дрънченето спря. Зад мъжа предпазливо се приближи съпругата му и сложи ръка на рамото му. После надникна с големите си изплашени очи.

— Какво се е случило, Биргер?

— Полицаят дойде да ни съобщи нещо — беззвучно отвърна той.

— Какво е станало? — повтори жената и погледна Хари. — Да не е нещо с момчето ни? С Пер?

— Да, госпожо Холмен — кимна Хари и долови страха в очите й. Мъчеше се да намери подходящите думи. — Открихме го преди два часа. Синът ви е мъртъв.

Хари отмести поглед от нея.

— Но той… той… къде…

Гледаше ту полицая, ту съпруга си, който продължаваше да се чеше по ръката.

Ще я разкървави, помисли си Хари и си прочисти гърлото.

— В контейнер в залива Бьорвика. Опасенията ни се потвърдиха. Починал е преди няколко дни.

Биргер Холмен изгуби равновесие. Олюля се назад в осветеното антре и се хвана за закачалката. Жената пристъпи напред. Съпругът й се строполи на колене зад нея.

Хари си пое дъх и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Първо напипа студената метална плоска бутилка. После намери каквото търсеше. Извади плик. И без да е прочел писмото, се досещаше какво е съдържанието му. Официално кратко съобщение за смъртта на близък човек; никакви излишни думи. Документ, продукт на бюрократичната система.

— Съжалявам, но служебните ми задължения изискват да ви дам това.

— В какво се състои работата ви? — попита дребният мъж на средна възраст с претенциозно френско произношение, характерно не за елита на обществото, а за парвенютата.

Посетителят го огледа внимателно. Мъжът изглеждаше точно като на снимката в плика: със същия възел на вратовръзката и същия червен широк домашен халат.