Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

При стайна температура 27 градуса и влажност между 36 и 40 процента хлебарките са много по-устойчиви от мухите. При тези условия, но без храна и вода, издържат 20 дни. Ако пият вода, оцеляват 35 дни. При същите условия яйца се измътват за 27–39 дни. Рожбите, които се появяват, сменят обвивката си 5–10 пъти, след което стават възрастни. Възрастните живеят от 6 до 12 месеца. След това и те умират. Изгниват и се разпадат, а парченцата се разпиляват.

Подобно на мухите и хлебарките, храната също има живот. Пастьоризираното мляко издържа на сухи и проветриви места 1 година, тахан халвата с фъстъци — 2 години, диетичните бисквити с канела — 2 години, кафето на гранули — 2 години, малиновите дъвки 10–12 месеца, шоколадът с оризови ядки — 1 година, консервите с риба тон — 4 години, кока-колата в кутийка — 6 месеца, царевичните бисквити с аромат на сирене — 6 месеца. Нарязаният на кръгчета меджит изкарва в хладилника седмица и половина, айрянът в кутийка — 7 дни, моцарелата — месец и половина, пакетираното пиле — 12–14 дни. След срока на годност буболечки нападат чая или тютюна, житото или сиренето. Молците пък налитат на вълнените дрехи, дървениците пъплят по мебелите, летящи насекоми плъзват по зърнените храни. На такива места идват и хлебарките. Те и без това са навсякъде.

Както мухите, хлебарките и храните, така и вещите имат живот. Например един бебешки гащеризон се носи 1–2 месеца, детското влакче с батерии издържа между 1 час и 1 година, дневниците на пубертетите оцеляват от 30 до 60 дни, пуловерът, подарен с нежелание от роднина — 10 секунди, лулата, която купуваш с надеждата, че ще откажеш цигарите, и когато разбираш колко трудно се почиства, я ползваш от 2 до 6 пъти, пълнителят е годен между 15 дни и 3 месеца, билетът за влака от — 1 до 20 часа, сувенирът, с който с радост си се сдобил на пияна глава, а когато изтрезнееш, не ти изглежда толкова хубав, се пази една дълга нощ. После вещите умират. Умират и ги изхвърлят или в някой ъгъл, или в боклука.

От сутрин до вечер хората в градовете непрекъснато изхвърлят разни неща. Ако сметнем седмиците, месеците, годините, зад всеки човек ще се оформи достойна за уважение купчина боклук. И точно както мухите, хлебарките, храните и вещите, хората имат срок на годност. Средната възраст на живот при мъжете е 65 години, а за жените — 70. После идва известният на всички край и те умират. Изгниват, разпадат се, разпиляват се, престават да бъдат те и се смесват с най-различни неща.

Преди двайсет години Мадам Лелче загуби съпруга си при катастрофа. Когато остана сама и се нанесе в апартамент №10 на Двореца на бълхите, завари вещи, които принадлежаха на други хора. Десетки безстопанствени вещи с изтекъл срок на годност. В писмото си от Франция собственичката на блока пишеше, че Мадам Лелче може да използва тези вещи както иска, или да се отърве от тях по какъвто начин желае, но на нея сърце не й даваше да ги изхвърли. Когато прочете писмото не се ядоса. Всъщност ядоса се, но много, много преди това… Спомни си, когато беше момиче, колко несправедливо постъпи майка й, като изхвърли романите и дневника й, а години след това брат й раздаде на приятели и роднини снимките и вещите на внезапно починалия й съпруг. Вече не се ядосваше. Може би в миналото не бе опазила вещите си, но отсега нататък щеше много отговорно да съхранява вещите на другите. Защото вече не вярваше, че вещите, които навремето бе изгубила против волята си, са й принадлежали, както й че тези, с които се сдоби сега, без да ги е искала, принадлежат на други.

Да се сдобиеш с неща и после да ги изхвърлиш, е типично за онези, които се смятат за техни собственици. Но единственото нещо, което вещите имат, са собствените им истории. По някое време тези истории стават притежание на хората, които са участвали в тях.

След часовете Етел дойде да ме вземе с едно златисто чероки. Оставихме моята кола на паркинга на факултета и продължихме с новата й играчка. Сякаш бе онемяла, но когато заседнахме в задръстването, се разприказва. Предпочитах да гледа пред себе си. С всеки изминал ден караше все по-зле. Докато разказваше за последния етап, до който бяха стигнали с проекта за университета, забелязах, че е загубила първоначалното си въодушевление. Или всичко беше тръгнало не както трябва, или Етел бе решила да се оттегли от тази работа. Не я попитах. Както и да е, ако не днес, то утре щеше ми разкаже.

— Е, как върви животът в блока на откачените? — попита, след като петдесет минути се мотахме в задръстването и най-накрая седнахме на запазената маса. Точно както исках аз — беше в дъното до прозореца. Седнах с гръб към ресторанта, а Етел остана с лице към хората. Беше ясно, че иска да разглежда клиентите, които идват и си отиват. Да ги гледа, щом иска.