Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Изгладняла след дългото пътуване, Аделхайд яде с удоволствие от превъзходните ястия. Баре чувстваше неутолима жажда. Лицето му се зачерви, очите му започнаха да светят, гласът му стана самоуверен и веселият му смях се чуваше надалеч. Стария Даг продължаваше да се държи хладно, но в очите му светеше радост, че най-после се намира между гостите, които бе очаквал с толкова силно безпокойство през целия ден. И Клинге не оставаше назад в разговора и в смеховете, които го придружаваха, но напразно се мъчеше да догонва пиячите.

Младите също се посъживиха от общата веселост. Страните на Аделхайд се зачервиха и очите й започнаха да светят като звезди. Смуглото лице на Младия Даг също се изчерви и от време на време той поглеждаше бегло девойката, докато най-после погледите им се срещнаха и останаха така доста време. Те се засмяха и Младия Даг подаде към нея чашата си за наздравица. Аделхайд също вдигна своята и я допря до устните си, без да сваля поглед от него.

— Наздраве! — отбеляза тя, за да наруши мълчанието, след като пи няколко глътки от силното питие.

— Да — съгласи се Даг, — наздраве!

Той пръв свенливо наведе очи.

Веднага след вечерята се разделиха, за да имат гостите време да си починат и да се наспят добре. Майор Баре се изкачи в определената за него стая и си легна. Преди да заспи, той забеляза осветения прозорец, който се намираше на обърнатата към долината стена. Този прозорец беше на стаята на Дортея, в която светеше, защото Аделхайд искаше веднага да извади всичко от куфарите и да подреди дрехите си, за да може на другия ден още от сутринта да бъде свободна и да използва най-ефективно гостуването си в Бьорндал.

Най-после тя изгаси свещите и стъпи боса върху меката кожа от рис, готова да си легне, но спря учудена, че вижда близо до себе си някакво странно сияние, което се открояваше върху стената. Взря се внимателно в светлото петно и забеляза, че там има разпятие — Спасителя на кръста — от което се излъчваше сиянието.

Трепна от радост, защото повярва, че с нея става някакво чудо, но скоро забеляза, че един лунен лъч, промъкнал се между леко дръпнатите завеси на прозореца, осветяваше слабо разпятието. Въпреки това чувството за нещо свръхестествено, което изпита, не я напусна и тя остана там, пред леглото, сякаш омагьосана, и дълго съзерцава пожълтялата слонова кост и златните букви.

Всяка вечер, от детството си още, тя шепнеше несъзнателно някаква молитва към един Бог, когото чувстваше много далеч от себе си и който никога не трогваше сърцето й. Тази вечер събра ръце и с голямо усърдие започна да шепне гореща молитва, отправена към разпятието в мрака, което, както й се струваше, отразяваше някаква висша светлина. Нейната молитва не беше първата, отправена към разпятието.

След като последната светлина в Бьорндал изгасна, нощта се спусна над небето и над света на хората.

Аделхайд седеше в голямото кресло до прозореца в Стаята на госпожицата и шиеше. Беше Бъдни вечер. Между сръчните й пръсти иглата бързо се забождаше в плата, но мислите й летяха още по-бързо. Мислеше за Младия Даг. Той не се бе появил през целия ден и никой нищо не й бе казал за него. Тя също не се осмели да попита. Къде можеше да бъде сега, на Бъдни вечер?

Вероятно бе отишъл при някоя, която обича. Тази мисъл я измъчваше не за пръв път днес. Сега подозренията й се струваха по-основателни. Изправи се и погледна през прозореца. Свечеряваше се.

Призори Даг беше сложил ските си, беше излязъл от двора и се беше насочил на север към горите. Бе чувствал непреодолимо желание да се озове отново в гората, да подиша чистия въздух на планините, за да сложи в ред мислите си и да анализира внимателно различните чувства, които го вълнуваха.

Сега вече той беше зрял мъж и в разцвета на силите си. Беше здрав като мечок, но лек и подвижен като сърна. Умът му беше също толкова развит, колкото и тялото му. Вече имаше установени разбирания за живота.

Предишната нощ, след вечерята с гостите, в душата му се бе появил смут. Също такъв смут беше почувствал и през есента, когато майор Баре и неговата дъщеря гостуваха за пръв път в Бьорндал. Тогава мисълта за красивата Аделхайд го държа неспокоен дълго време.

Вече беше виждал много момичета и млади жени в града, на приемите в Холдер или в самия Бьорндал, където, докато беше жива майка му, идваха много гости. Жените му се усмихваха и го гледаха многозначително, но той не им обръщаше никакво внимание. Смъртта на брат му за него бе едно предупреждение, което го държеше нащрек.