Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Дърветата тръпнеха и блъскаха клони под ударите на вятъра, който отвяваше задържалия се по тях сняг. Струваше му се, че някаква тиха песен долита откъм Утхайм…

Утхайм. Той ходеше често там, привличан от Боргхилд — дъщерята на стопанина. Тя имаше големи кротки очи, червени устни, които винаги се смееха, развити бедра и здрави крака. И сякаш цялата се разтреперваше, когато Даг сядаше край масата до нея и я заговаряше за разни неща. Той никога не й загатна нищо, нито си позволи някаква волност с нея. Но от известно време мислите му за Боргхилд взимаха странна насока.

Не по същия начин мислеше за Аделхайд. Никога нямаше да си позволи спрямо нея подобни мисли!… И все пак, когато биваше до нея, цялото му същество се изпълваше с радост, обземаше го трепетно удоволствие, когато чувстваше, че тя го гледа. Защо беше започнал да я смята за своя собственост? Аделхайд Баре и той — какво безумие… Можеше да се ръкува с нея, това го изискваше възпитанието, но никога нямаше да дръзне да се докосне по своя воля до ръката й. Боргхилд Утхайм, да, имаше свое място в мислите му, но Аделхайд? Тя стоеше встрани и високо от подобни помисли. Даг не можеше да си представи такъв момент, в който той би галил лицето й, шията й. А хубавите й очи не бяха студени. В гордия им поглед светеше голяма нежност и откритост, нямаше и следа от притворство.

Нито веднъж не се бе осмелил да я разгледа внимателно… Но тази вечер ще я гледа в силно осветената зала, ще й говори много, няма да мълчи, както снощи. Не беше много наясно какво точно ще й говори, но трябваше да намери, за да може пак да чуе топлия й и сладък глас. Ами ако в последния момент загуби смелост и не се реши да отвори уста? Или ако остане в гората и се върне в Бьорндал едва след като тя си замине? Да си замине?… При тази мисъл сърцето му се сви.

Даг вдигна глава. Защо се вълнува толкова много? Разбира се, Аделхайд щеше да си отиде след празниците, това беше сигурно! И трябваше да свикне с мисълта, че тя ще ходи на гости и другаде, ще посещава балове, където ще се среща с млади мъже, ще танцува с тях и ще бъде в прегръдките на всеки, който я покани. И скоро щеше да се омъжи за някой офицер или за човек от нейната среда.

Той погледна ръцете си, белязани от трудния живот в гората, от брадвата и триона, от тръните, от изгарянията и дима на огъня в колибите, от хищните птици и кръвта на животните, от барута на пушката му. Тези силни ръце, почернели и загрубели от слънцето и вятъра, няма да позволят друг да се докосне до нея!

В Даг имаше нещо от финеса на майка му. У него бе оставила следи също и неговата кротка и благородна леля Дортея. Но преди всичко в жилите му течеше бащината кръв и, както баща си и дедите си, той беше най-вече горски човек и ловец. Много добре разбираше селяните и знаеше да им говори. Но не знаеше нищо за един друг свят и от него се плашеше като диво сърненце.

С рязко движение на ските той се хвърли сред вихрушка сняг по наклона, който водеше за Утхайм. Синкав дим се издигаше над имението и вятърът му донесе неговия мирис. Ще влезе да види Боргхилд, след това пак ще се изкачи към върховете. Нямаше обичай да отсъства на Коледа от дома, но този път се чувстваше смутен и несигурен, затова реши да остане на спокойствие горе в гората.

В Утхайм помоли да му дадат да се нахрани, защото сутринта бе излязъл рано и не бе взел нищо за ядене. Боргхилд нареди веднага масата, както бе правила много пъти и по-рано. Баща й седна заедно с Даг. Двамата започнаха да се хранят и да си говорят за най-различни неща. Колко спокойно беше тук и как бързо изчезваше всяка умора сред този тих живот! Боргхилд беше хубава както винаги. Русите й, току-що измити коси бяха бухнали като коприна и големите й сини и кротки очи светеха от безкрайно щастие.

Тук, в Утхайм, със Стария Гундер и Боргхилд всичко беше ясно и точно. Нищо не смущаваше мисълта му. Така бе още от детството му и в това имение, който беше съставна част от тяхното имение, никой не му отнемаше дори най-малка частица от неговата сила. Не беше подчинен и унизен от притесненост и нерешителност. И въпреки всичко, не се чувстваше вече същият, не можеше да си възвърне по-раншното спокойствие. Дори тук погледът на Аделхайд Баре не го оставяше спокоен.

Когато Аделхайд бе въведена за коледната вечеря в голямата зала на сградата, която още наричаха „новото крило“, тя се учуди, когато я видя изпълнена с всички служещи в имението, които стояха прави и говореха тихо или мълчаха.

Огледа се внимателно около себе си и лицето й се измени, защото не видя Младия Даг.