Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Това върху стъклото дали беше сянка от леда или кон, който се движеше по завоя на пътя?

Кон беше. Сега вече го виждаше много ясно. Шейната беше тясна и разнебитена, затова се люшкаше и друсаше. А конят беше стар и вече видимо уморен.

Беше късно след пладне, когато майор Баре и Аделхайд пристигнаха капнали от умора с пощата и влязоха в залата на Корсвол. Бяха премръзнали и гладни, а майорът беше и ядосан. През целия път не беше преставал да ругае коня, шейната и каруцаря, които им бяха дали в града, за да ги докарат тук, където трябваше да ги чака шейната от Бьорндал.

Техните дрехи и завивки бяха далеч недостатъчни, за да ги защитят от студа. И понеже и шейната не беше обзаведена с необходимите завивки, двамата пътници бяха почти замръзнали по пътя. Краката им бяха най-зле — въобще не ги чувстваха. Майорът продължаваше да ръмжи и ругае.

— Има ли тук някой от Бьорндал? — извика той.

Когато разбра, че отдавна ги чака шейна, че конят си е отпочинал добре и че е готов да тръгне обратно веднага, Баре бързо се успокои.

— Какво ще кажеш? — попита той дъщеря си. — Няма ли да бъде по-добре да тръгнем веднага? Скоро ще се стъмни.

Аделхайд се съгласи. Кръчмарят отиде да събуди Сивер. Чу се трополене по задното стълбище, а след малко и звънчетата на коня, който извеждаха от конюшнята. Майорът и Аделхайд се облякоха и излязоха на двора. Беше почти мрак, но Баре виждаше достатъчно добре, за да прецени веднага великолепния Бамсен и да се възхити от него, от хамута, от звънчетата и от чудесната шейна. Един от слугите едва удържаше юздата на черния жребец, който неспокойно скачаше и пръхтеше, нетърпелив да тръгне, докато Сивер се занимаваше с кожите и завивките.

Сивер беше здрав и едър мъж и в дебелата си кожена шуба и с високия кожен калпак изглеждаше в ледената мъгла като огромна мечка.

— Моля, госпожице, обуйте тези топли ботушки. А вие, господин майор, обуйте тия ботуши — предложи любезно Сивер.

Под тежестта на дебелите кожи и завивки Аделхайд едва не падна. Тя се настани в шейната и Сивер покри нея и баща й с още мечи кожи.

— Така е добре — рече Баре, доволен от грижите на Сивер, но нетърпелив да тръгне по-скоро.

— Ще побързаме, господин майор, че по тези северни пътища студът през зимните нощи е голям.

Сивер скочи на задната седалка. Бамсен излезе от двора и пое по открития път. Тежката и здрава шейна се плъзгаше без сътресения, гладко. Сега Баре и Аделхайд можеха да си починат след тръскането, което ги измъчи в старата пощенска шейна. Възхитен от съвършенството на шейната и от чудесния ход на коня, Баре отмести кожите от лицето си и се обърна към дъщеря си:

— Чудесно, нали?

Аделхайд кимна и се засмя весело. После се отпусна в затоплените кожи и се замисли. Тя се бе радвала толкова много заради това посещение в Бьорндал, но сега започна да я обхваща безпокойство. Как бе могла да си внуши, че младият Бьорндал ще се влюби в нея? Тази й надежда беше може би безумна мечта и тя щеше да се убеди в това като стигнат горе в имението. А може би той съвсем не беше такъв, какъвто тя желаеше да бъде и какъвто си го бе въобразила? Щеше да бъде жестоко, непоносимо разочарование, когато пристигне в Бьорндал и го види отново, да разбере, че всичко е било плод на нейното въображение, подведено от породилото се чувство при първата им среща.

Така говореше нейният разум, но сърцето й не споделяше тези мисли и вървеше по своя път — топло, нежно, тихо и… право, както красивият силен кон теглеше шейната.

Пътуваха с умерена бързина и звънчетата звънтяха тихо, като ромон на скрит под леда поток. По едно време Бамсен премина в галоп, звънчетата рязко усилиха своя звън и стреснатите пътници излязоха от обзелата ги дрямка. Сега шейната сякаш летеше. Аделхайд подаде глава изпод кожите и разгледа околността. Беше вече нощ, но светлините на къщите й показваха, че минава през място, което познаваше добре — през селото в равнината. Скоро отминаха църквата, къщата на свещеника. Пътят ту леко се издигаше, ту се спускаше и най-сетне пред очите им се изправи осветеният Боргланд. И двамата се загледаха нататък, но никой нищо не каза. Аделхайд се сгуши отново в топлите кожи. Сърцето й биеше развълнувано. Предчувстваше, че я очакват вълнения, които щяха да й донесат или щастие, или мъка, но каквото и да се случеше, това нощно пътуване в царството на съдбата щеше да си остане изключително преживяване.

Бамсен разтърси глава и звънчетата започнаха лудо да подскачат, изпращайки последен поздрав на селото в равнината. После шейната на Бьорндал потъна в гората.