Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Аделхайд подпря глава на ръката си. Дали и нейната орис нямаше да бъде същата — да се увлече по някого, за когото няма да може да се омъжи никога, нито да го забрави? Дали не беше съдбата тази, която я бе отвела в Бьорндал, за да срещне мъжа на живота си и после да страда по него до своя край? Каквато беше бедна, защо не именно тя да не можеше да избегне това проклятие?

И все пак не можеше да се упрекне, че се бе забравила в своето увлечение. Всъщност той е един селянин — ще кажат презрително хората от нейния кръг — и дълбоко в себе си ще й се подиграват за този неравен брак.

— Лъжеш, Аделхайд!

Тези думи прозвучаха ясно в стаята. Тя се огледа наоколо, за да се увери, че е сама. Всъщност самата тя ги бе произнесла под натиска на разбунтуваната си съвест.

— Да, лъжеш! — повтори тя много тихо. — Криеш съвсем друго нещо зад големите думи за любов и съдба, с които се кичиш. Прикриваш своята суетност и мамиш гордостта си. Знаеш много добре, че Бьорндал е голямо и богато имение, където много момичета от най-добрите семейства биха се чувствали щастливи, ако можеха да влязат. На своето желание за охолство и разкош се мъчиш да подчиниш гордостта си. Би желала всички онези, които не те обичат и те презират, да видят как твоята мизерия се превръща в изобилие и да завиждат на твоето тихо благополучие, докато те се борят с всекидневните си грижи и със страха от неизвестното бъдеще.

Аделхайд стана, събра длани и произнесе следните думи като молитва:

— Знам, че вдигам поглед по-високо, отколкото стоя самата аз; сега знам, че Бьорндал е богат и могъщ; но Бог ми е свидетел, че не знаех това тогава и че тази мисъл не можеше да ми повлияе, когато срещнах Младия Даг и се влюбих в него. Господи, ти знаеш, че това е самата истина. Помогни ми да се спася от своите лоши наклонности. Изпитай ме. Направи така, че да го видя пак и да стана негова съпруга… Дай ми възможност да докажа, че мога да му бъда вярна спътница в добри и лоши дни. И накажи ме, ако не изпълня това свое обещание…

Тя се отпусна в креслото с лице надолу към ръкоделието и изпъна ръце през масата. И тя зашепна още думи, прочувствени молитви…

Красивата и чиста Аделхайд заспа на масата в салона, без следа от надменността си.

На циферблата на часовника, доставен от Англия, бяха написани просто две думи: „MEMENTO MORI“ 3 3 „Помни смъртта“ или „Помни, че си смъртен“ (лат.). — Б.пр.

На латински това означаваше нещо, че трябва да помниш смъртта, но за Аделхайд винаги значеше: „Бъди открита“, макар че на нея никога не й бяха позволявали да бъде такава. Часовникът биеше на всеки час.

Току-що бе ударил два часът, когато в ключалката на външната врата се завъртя ключ и майор Баре влезе. Той бе прекарал вечерта с приятели и беше пийнал. Все пак бе успял да забележи от улицата, че прозорците на салона, където спеше, още светят. Той не би се обезпокоил, ако видеше светлина в стаята на Аделхайд, която беше станала толкова особена напоследък, но присъствието на хора в салона по това време му се видя странно.

Отвори вратата много внимателно и безшумно я затвори. Сега му стана ясно: Аделхайд бе заспала над ръкоделието си. Станала е по-благоразумна — помисли той — и е започнала да работи върху чеиза си, вероятно е размислила и е променила решението си по отношение на аптекаря.

Баре имаше склонност да вижда нещата така, както на него му изнася, и не беше прозорлив по отношение на хората. Но и не се сърдеше на техните грешки и лесно намираше доводи, за да ги оправдае. Може би той имаше известно основание да се показва снизходителен, защото едва ли намираше сериозни причини да бъде доволен от себе си.

Наближаваше Коледа, парите за нищо не стигаха, а времената бяха тежки. Засега нямаше изгледи да бъдат поканени с Аделхайд да прекарат някъде на гости празниците и се боеше, че ще остане сам с нея през тези дни, за да се справя с лошото й настроение заради безпаричието и изолацията, в които се намираха.

Изгледа продължително дъщеря си и почувства известно състрадание към нея, при все че по принцип не се трогваше от нищо.

На масата имаше едно писмо за него. Отвори го и лицето му веднага светна.

— Аделхайд!

Девойката скочи и веднага погледна стенния часовник. Беше почти два и половина. Не искаше да му даде възможност да я изпревари и да започне да я упреква, че стои толкова късно и хаби свещи, затова веднага го нападна:

— Защо се прибираш толкова късно?

— Същият въпрос не пропускаше да ми зададе и майка ти — отговори шеговито Баре.