Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Аделхайд Баре не беше от онези девойки, които скучаят, когато не ги ухажват. Тя знаеше да се наслаждава на самотата. Седнала удобно в голямото кресло, на чието облегало чашата с вино отразяваше пламъците на огнището, тя с удоволствие наблюдаваше и мислеше. Без да може да преценява като баща си, тя все пак чувстваше синхрона, хармонията между това качествено старо вино и настроението и обстановката, които я заобикаляха. Тук цареше някакво особено благородство. Колко много се отличаваше то от онова, което беше виждала дотогава! Може би присъствието на стария човек придаваше тази особеност на приема или пък величествеността на голямата зала? Погледът й привикна с полутъмнината и тя различи върху дървената облицовка на една от стените един много стар, изящно изтъкан килим, чиито нежни цветове се съчетаваха чудесно. Вратата, през която бяха влезли, също беше особено хубава със своите изрязани в масивното дърво фигури и с изкусно изработените от ковано желязо резета. Аделхайд забелязваше всичко.

Вън беше започнал да духа вятър. Тя го чуваше да свири тъжно зад вратата и същевременно долавяше дълбокото съзвучие на една необятна песен. Там някъде пееше хор, съставен от всички гласове на гората. Песента му проникваше в цялото й същество и събуждаше непознати отзвуци. Какво спокойствие и каква пълна безопасност царуваха тук! Как близо се чувстваше до природата, попаднала сред един свят, за чието съществуване нямаше представа и чийто живот й се струваше по-съдържателен, по-възвишен и същевременно по-прост от живота, който познаваше!

Отвън се чуха стъпки, вратата се отвори рязко и на фона на настъпващия вечерен здрач се открои сянката на мъж. Вратата се затвори, но мъжът остана до нея със затворени очи поради светлината, с пушка в ръка, с изпокъсани дрехи и разрошени коси. Беше Младия Даг, който се прибираше от гората.

Той поздрави с кимване баща си и стария капитан. После, понеже видя край масата трето лице, което не познаваше, се приближи, за да се запознае. Капитан Клинге го представи на майор Баре и после на девойката. От отдалеченото си място близо до огнището Аделхайд отговори на поздрава на младия мъж със сдържано движение. Досега не беше срещала толкова необикновен човек. В първия момент, когато Даг се появи на вратата, тя едва не извика от страх, но когато го видя как се усмихва на мъжете около масата, веднага се успокои. Очарована от неговата хубава, открита усмивка, от неговото енергично и благородно лице, тя съвсем притихна в тъмния кът, за да може да го разгледа по-внимателно, без той да забележи това.

Даг взе едно кръгло столче и седна до огъня, като не преставаше да търка вкочанените си от студ ръце, докато се радваше на топлината, която постепенно отпускаше премръзналото му тяло. Предложиха му чаша коняк, която той изпи на един дъх. Едно старо куче, което бе лежало дотогава незабелязано в някой ъгъл, веднага отиде при него и започна да му се гали, като махаше с опашка, весело скимтеше, душеше и лижеше ръката, която го милваше.

Потънала в креслото, Аделхайд не сваляше поглед от Младия Даг. Никога не бе присъствала на подобно запознаване между възпитани хора. По карабината му отгатна, че се връща от гората, но в какво състояние, Боже мой! Дрехите му бяха захабени, изпокъсани и покрити с петна. Левият крачол на панталона му беше вдигнат до над коляното и под него се виждаше стара кожена гетра.

Даг се обърна, за да поиграе с кучето, и тогава девойката можа внимателно да разгледа лицето му, което беше потъмняло от слънцето и вятъра. По него се четяха воля и решителност, но чертите на лицето му бяха чисти и смекчени от нещо младежко и весело. Силата, която криеха мускулите на неговото едро и развито, но много стройно тяло, беше удивителна, а движенията му бяха гъвкави и ловки като на младо животно. Никога тя не бе срещала подобен мъж.

Въпреки безредието, в което се намираше облеклото му, Аделхайд не можеше да не забележи снежнобялата яка на ризата, която се открояваше върху мургавата му шия. Тя отмести поглед върху маншетите и се изплаши: около лявата му китка и нагоре до лакътя имаше превръзка, която беше подгизнала от кръв. Тя искаше да го попита какво му се е случило и все не се решаваше, но, докато го наблюдаваше как се смее чистосърдечно с детския си смях, набра смелост и попита:

— Да не сте се ранили в гората?

— О, не! — отговори той. — Това е дребна работа. Драскотина, която ми причини един орел.

— Орел? — попита изплашена Аделхайд. — Били сте се с орел?