Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Не. Стрелях в него и той падна. Но не беше убит, а само ранен в крилото и когато се приближих, той се хвърли върху мен.

— И тогава го убихте? — полюбопитства тя тревожно.

— Да.

Майор Баре долови част от техния разговор и на свой ред се намеси:

— Орел? — учуди се и той. — Видели сте орел?

— Убил е орел — подчерта Аделхайд.

Щом разбра, че орелът е донесен тук, Баре поиска да го види и да чуе подробно как е бил убит, защото смяташе да съчини от този случай цяла ловджийска история, с която да забавлява приятели, когато се върне в града. Но Младия Даг отговори, че няма какво особено да се разказва за този незначителен лов.

В същата минута влезе госпожица Крюсе и поднесе нови питиета. Капитан Клинге й разпореди да донесе убития орел, за да го види майорът. Тя кимна с глава и излезе.

Аделхайд не можеше да откъсне поглед от окървавената превръзка на ръката на Младия Даг. Обзело я беше странно желание да прегледа и превърже тази рана. Но понеже разбираше, че Даг не намира раната за опасна, прецени, че е по-разумно да не се обажда.

Неизпитвани досега чувства започнаха да я вълнуват. Някакъв нов порив я обземаше против волята й и я тласкаше към нещо непознато и вълнуващо. Чувстваше, че я обхваща горещо желание да се влее в живота, който наблюдаваше тук и който беше толкова естествен, чист и изпълнен с простота и спокойствие. Оттук животът в града й изглеждаше далечен и чужд. Ясно си представяше кръга на своите познанства: изкуствено усмихнати лица, лицемерно доброжелателни жени, които зад гърба й злословеха пред други, престорени и преднамерени ласкателства на мъже, които помежду си се подиграваха с гордата й бедност. Тя познаваше много добре всички тези лицемери и техния пуст, скучен и несъстоятелен живот.

Чу се силен удар по вратата и в залата нахлу някакво странно същество. В първата минута не можеше да се разбере дали беше човек, животно или някой дявол. Беше дърводелецът Местерн, който бе заместил Йорн Мангфодци. Той се занимаваше с всякакви поправки в имението. Умееше също да препарира убити животни. Бяха му предали убития орел, за да направи, ако е възможно, нещо от него, защото понякога Местерн имаше чудесни хрумвания. И когато му съобщиха, че има гости в залата, които желаят да видят хищната птица, той я донесе. Направи няколко стъпки до средата на помещението, без да каже дума и застана с орела в ръце. Беше направил някакво приспособление, което можеше да поддържа крилете на птицата разперени и в този си вид, с изнесена напред глава и клюн, сякаш готов да разкъсва, орелът изглеждаше като жив.

Местерн, след като се порадва на впечатлението, което бе произвел, още веднъж разпери крилете на птицата и излезе от залата, в която проникна студен въздух отвън. Безразличен към демонстрацията на дърводелеца, Младия Даг, който остана седнал до огнището, сви вежди, но не се обърна.

Щом госпожица Крюсе съобщи, че вечерята е сложена, майорът и неговата дъщеря разбраха, че е време да си вървят и затова веднага станаха.

Извисяващите се пламъци в огнището и свещниците над него осветиха Аделхайд Баре, когато се сбогуваше при вратата. Младия Даг я загледа внимателно в лицето, а Стария Даг едва сега с учудване забеляза красотата на младата гостенка, която през цялото време бе седяла в сянката.

Настъпи пак зима със своите дълги нощи, снегове и ледове. Мъжете отидоха да работят в горите. Рано в зори и надвечер над колибите, скрити под големите дървета, се виждаха тънки стълбове синкав дим, излизащ от комините. Животът в Бьорндал продължаваше своя обичаен ход под върховното ръководство на Стария Даг. Както всяка година, бързите черни коне често препускаха по пътя, водещ към града.

Часовникът удари полунощ.

В салона на майор Баре госпожица Аделхайд седеше сама и бродираше. Беше се отпуснала на облегалката на креслото и бе оставила иглата и конеца. Тази вечер обичайната й надменност я бе напуснала. С наклонена настрани глава и полузатворени очи девойката мечтаеше.

Дванадесетте удара на часовника я извадиха от мечтите и един мил образ бавно се разсея. Аделхайд стана бързо и се приближи до огледалото. Само една свещ осветяваше стаята, но все пак лицето и гладката й шия се откроиха насреща като светъл портрет върху тъмен фон. Под дългите извити ресници очите й светеха в полумрака и извивките на устните й се очертаваха великолепно. Тя стоя дълго пред огледалото, задълбочена в ням разговор със себе си. Ето че бе изминал още един ден от нейната младост. Лека сянка на умора помрачи лицето й. Все същите мисли я измъчваха нощ и ден и не й позволяваха да спи.