Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Дали и тя щеше да има съдбата на майка си и на други жени от нейния род?

Съдбата на майка й… Аделхайд си спомни някои пропити с мъка думи, които майка й бе произнесла, когато издъхваше, стискайки ръката й в своята. С какво основание можеше да очаква по-добра участ от нейната? Майка й беше дъщеря на висш духовник от виден и богат род и все пак завърши своя живот бедна и изоставена. На какво можеше да се надява тя — презираната дъщеря на един потънал в дългове офицер от запаса? И все пак не можеше да се освободи от мисълта, че не е като другите момичета, че е по-хубава, по-умна, по-образована, и тогава започваше да мечтае за луди неща. Само защото й се яви случай да посети веднъж онова имение на север, ето че в суетната й душа се появи безумна надежда и, въпреки здравия разум, започна да мечтае за невъзможни неща, които само едно глупаво малко момиче може да си въобрази! Как да се освободи от тези безумни мисли?

Защо гората пя онази незабравима песен, когато тя седеше в голямата зала? Защо се бе появило у нея онова горещо желание да превърже ръката на Младия Даг? Защо си спомняше много по-ясно големия чист двор на онова имение и плътната сянка, която хвърляше върху него великанският дъб, отколкото парка около имението Боргланд, в който беше гостувала няколко седмици? Защо запази спомен и за най-незначителните неща — за мириса, който издаваха пъновете в огнището, и за шумоленето на вечерния вятър между дърветата в гората?

Не можеше да се вижда вече в огледалото. Очите й се бяха налели и една гореща сълза се плъзна по страната й. Обърна се живо, взе кърпичката и с решително движение избърса очите си и потисна мислите, които я измъчваха. Вдигна отново гордо глава и се помъчи да се съвземе.

Но тази вечер не успяваше да се справи с потока от мисли, който упорито се връщаше в руслото на мечтите й.

Досега тя си бе служила като с щит с всичко, което бе изпитала косвено или бе чула да се говори за нещастни женитби, за измами и изневери в любовта, за да се брани срещу пристъпа на всякакви чувства. Бе приемала любезностите и комплиментите на своите приятели в развлеченията като монета без стойност и се бе отнасяла с галантните млади мъже от своя кръг като с пионки в играта, която не й доставяше никаква радост. Двадесетгодишна, отпрати един от тях с жестока ирония. Неговите признания и протести й се струваха толкова празни и кухи! Последваха други, за които дори споменът й беше неприятен. Най-после се появи този богат четиридесетгодишен аптекар. Тогава Аделхайд понесе тежки думи от баща си, който й обясняваше, че парите са всичко в живота и че до гуша му е дошло от романтичните блянове на нейната глупава гордост. Той се бе забравил от гняв, когато тя повторно отказа на аптекаря, който по-късно поднови своето предложение, разчитайки, че гордостта й ще се пречупи пред немотията. Уви, ще се примири и ще се омъжи за него — така мислеше на моменти тогава — за да се спаси от глад и от участта на леля си Елеоноре. Не можа да го стори. И днес, когато навреме разумът й вземаше връх, стигаше до същата задънена улица.

Докато разсъждаваше така, Аделхайд започна да разбира, че е започнала да се променя. Досега тя беше проявявала недоверчивост към това чувство, което наричаха любов, защото то обещаваше много, но в нейното семейство бе донесло горчиви разочарования. Онова, което чувстваше сега, не беше неспокойно очакване да се случи чудо или да получи някакво предимство, а настойчива необходимост да бъде щедра, великодушна, ласкава, услужлива.

В действителност с тази своя щедрост, с това великодушие, тя искаше да накара да запламтят от благодарност две очи, които вече нищо не би могло да заличи от паметта й. Искаше да види отново чудната усмивка на онова красиво мъжко лице със силни, запомнящи се благородни черти, но отправена към нея, за нея, да я види пак… още веднъж… задълго… завинаги…

Потънала в своите мисли, Аделхайд се опитваше да прозре дълбоко в себе си. Често й бяха казвали, че е достойна представителка на своя род и тя знаеше отлично какво се криеше зад тези думи: че жените от този род открай време бяха красиви, горди, способни и умни, но че техните сърца са студени, че бяха непоносимо високомерни и че носеха нещастие на своите съпрузи.

Спомни си, че леля й Елеоноре в момент на откровение й беше разказала нещо, което сега я ужаси. „Да — бе казала тя, — жените от нашия род са горди, но не и студени, както се твърди. Те винаги са се влюбвали само веднъж в живота и тази своя любов са пазели в сърцата си до края на своите дни. Някаква прокоба властва над тях, защото никога не са се омъжвали за човека, когото са обичали и ако впоследствие са се задомявали, това не е ставало по любов и затова браковете им са били нещастни. Възможно е — бе заключила леля й — някоя от тях да е сгрешила много пред Бога, та неговият гняв да преследва целия им род.“ Затова леля й Елеоноре бе останала неомъжена.