Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Майор Баре се надяваше да я омъжи, въпреки че все още не виждаше подходящия за нея съпруг между кандидатите, които напук на студенината й все пак не се отказваха да ухажват хубавата Аделхайд. Едва седем години по-късно, един ден преди да замине на село, където се канеше да прекара лятото, Аделхайд срещна в лицето на един аптекар човека, който поиска да свърже живота си с нейния.

Отначало този човек, който не беше вече млад, стана причина за много спорове между баща и дъщеря. Тя не желаеше и да чуе за него, при все че минаваше за богат, и подчертаваше, че не иска да се омъжи в никакъв случай. Баре не отстъпваше и казваше, че в това тежко време Аделхайд трябва да се покаже благоразумна. Най-после той й призна, че е задлъжнял до гуша и че скоро положението му ще стане безизходно.

Аделхайд се почувства жестоко наранена, за това че баща й беше решил да размени нейната младост и красота със сигурна издръжка за двама им. Все пак, въпреки своето високомерие, тя бе забелязала през последните години, прекарани в града, че животът не се състои само от голи принципи и овехтели стереотипи на поведение, че общественото положение няма някогашното значение за новите поколения. Освен това бедността, която беше принудена да понася, откакто живееше с баща си, беше прокарала дълбока следа в гордата й душа… И така, Аделхайд отказа решително да се омъжи за аптекаря.

Без да изпитват истинска привързаност една към друга, Аделхайд Баре и Елизабет фон Гал все пак намираха много общи теми за разговор, докато се разхождаха заедно. Увлечени в своя разговор, те неусетно стигаха до края на алеята, продължаваха по големия път и понякога трябваше да се отдръпват бързо встрани, за да се запазят от черните коне, които идваха от север. Всички хора от околностите поздравяваха много учтиво госпожица фон Гал. Но планинците не само не я поздравяваха, но дори не намаляваха ход, а препускаха в галоп, сякаш земята под тях гореше.

Аделхайд често питаше приятелката си откъде идват тези луди каруцари с бясно препускащите си коне и винаги получаваше един и същ отговор: „От север, от горите“. Любопитството й оставаше незадоволено. Една сутрин, докато тя се разхождаше в градината, срещна брата на полковник Фон Гал. Той не беше съвсем наред умствено и затова рядко му разрешаваха да се появява пред гостите на имението. Затова скиташе рано сутрин из парка наоколо, докато все още беше пусто. Свикнали бяха да го наричат „брат Лоренц“. Той имаше навик да държи главата си странно наведена встрани, сякаш непрекъснато се вслушваше в някаква близка опасност. И наистина, той се боеше от всичко и неговият страх служеше като повод да го държат настрани от гостите. При всеки случай, когато виждаше хора, той започваше да разказва, че някога е бил много богат, че е притежавал кюлчета злато и книжни пари и че всичко това му е било отнето. След това правеше странни бележки върху семейство Фон Гал. Затова полковникът имаше своите основателни съображения да го държи затворен.

Аделхайд беше слушала много пъти вече несвързаната история за отнетото богатство от брат Лоренц, понякога му бе задавала въпроси, с които да поддържа разговора и същевременно да задоволи любопитството си. Тя не се изненада, когато го видя на завоя на една алея и не се отдалечи, а го поздрави любезно и размени с него обикновени думи за студа и за настъпващата зима. Той я гледаше и примигваше, сякаш заслепен от слънцето. Накрая й каза, че е по-хубава от Елизабет и добави:

— Елизабет е зла! Дяволът ще я вземе дори жива!

Аделхайд сниши поверително глас, защото знаеше, че Лоренц се вслушва с особено внимание само тогава, когато му се говори шепнешком, което го караше да се съсредоточи. Каза му, че е видяла да препускат бясно по главния път добре гледани черни коне, от които се е изплашила много, и го попита знае ли откъде идват.

Лоренц я изслуша със зинала уста и й отговори също съвсем тихо, сякаш й поверяваше някоя страшна тайна, че те идват от онова имение на север, което носи името Бьорндал. И за да придаде по-голяма тайнственост на отговора си, повтори нещо, което му бяха казали, за да го изплашат:

— Там, на високото, има един капитан на име Клинге. Затворен е в тъмна и студена стая, без светлина и огън… Елизабет ми каза, че и мен ще ме изпратят да ме затворят там, ако нощем говоря високо в стаята си…

Аделхайд научи повече, отколкото очакваше.

Вестта за местонахождението на капитан Клинге тя щеше веднага да предаде на баща си, който много пъти се бе опитвал да разбере къде е изчезнал неговият стар приятел. Благодари на Лоренц, позволи му да й целуне ръка — навик от младини, за който той беше запазил спомен в помътеното си съзнание — и се отдалечи.