Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Стария Даг не можеше да обясни пред себе си подбудите за тази си постъпка. Помнеше, че на младини, когато нещо не вървеше по волята му, се усамотяваше в гората, за да може да мисли по-спокойно. Днес мислите му бяха мрачни, нерадостни. Имаше нужда да се приближи до своя син — син и на Терезе, и беше повел и Клинге със себе си, за да не бъде сам с него. Защото те бяха като чужди един на друг, както често се случва между баща и син от силен, доминиращ род.

Може би се беше замислил за бъдещето на Даг, който вече бе възмъжал? Скоро може би той щеше да се ожени и тогава бащата и задоменият син щяха да имат равни права върху имението.

Тази мисъл беше много неприятна за Стария Даг, който беше станал толкова саможив и властолюбив, че не можеше да си представи никакво разделяне на своята власт с когото и да било.

Дойде в гората отчасти за да размисли, както бе правил в миналото, както и за да се почувства по-близо до младия наследник на своя род и така да разбере дали тази среща щеше да намали чувството на дълбока самота, която носеше като неотменимо бреме.

Младия Даг се мъчеше да се освободи от стеснението, което чувстваше в присъствието на баща си, като се зае живо да пече рибите и нанизаните на дървени шишове птици. През това време неговият баща отвори раницата и извади хляб, масло, оловни прибори и шише с бренди.

Тримата с наслада почетоха набързо приготвения обяд. Полека-лека строгият и намръщен израз на Стария Даг изчезна и в очите му засвятка пламъче. Клинге с весела готовност изпълняваше ролята на посредник между бащата и сина. Дълго време след това щяха да си спомнят за тихите и приятни часове, които бяха прекарали в скъпата на сърцето им гора.

След този излет Стария Даг свикна да се разхожда от време на време в гората. Не отиваше много надалеч и доволен заставаше на някое място, откъдето пред него се откриваше широка гледка и където можеше да чувства повея на хладния вятър, който носеше от гората мириса на бор и го караше да си спомня годините на своята младост.

Търсеше нещо в себе си, нещо, което бе загубил и което вярваше, че може би ще открие тук. Някога, в младостта си, чувстваше у себе си отзивчивост към всяка мъка и радост, изживяваше силно всяко чувство на омраза, гняв, срам и обич, което имаше отношение към неговия род, към имението, към тяхното селище. А сега, ето че любовта към живота го напусна. Може би спомените от младини, които се събуждаха в душата му, когато навлезете в гората, щяха да му помогнат да си възвърне малко от някогашната живост. Струваше му се, че изсъхналите му корени ще се изпълнят отново с живителен сок, ако преживее повторно, макар и не така силно като преди, бодрите и дръзки дни на младостта си.

Терезе сякаш го беше пробудила със смъртта си. Нощем като че ли тя присядаше на леглото до съпруга си.

Още първото излизане след това в гората промени Стария Даг — лицето му стана по-различно, тялото му вече не беше прегърбено. Когато синът му си беше вкъщи, можеше да се забележи как бащата се оживява. Когато никой не го гледаше, той дълго се взираше в младото лице на сина си, сякаш се опитваше да прочете мислите му, сякаш искаше да се увери, че двамата са баща и син.

След лятото дойдоха есента и зимата, после пролетта, докато лятото отново се възцари над горите и селата.

В Боргланд идваха много гости през летните дни. А към края на септември пристигна някой си майор Баре заедно с дъщеря си, госпожица Аделхайд. Майорът и полковник Фон Гал бяха другари по оръжие и на младини бяха преживели заедно трудни моменти. След това пътищата им се бяха разделили и докато полковник Фон Гал живееше богато в Боргланд, хубавото имение на прадедите си, останалият в града майор Баре се бореше с немотията и кредиторите си.

Есенните мъгли започваха да слизат ниско над пътищата и ливадите. Беше време майорът и неговата дъщеря да се приберат в града, но дните минаваха, а те не бързаха да си тръгнат.

Двете девойки, госпожица Аделхайд и госпожица Елизабет, се разхождаха често заедно в градината и околностите, но между тях нямаше чувство на привързаност и близост, защото и двете бяха със студени високомерни сърца.

Госпожица Елизабет беше преживяла голяма скръб. Единственият мъж, когото бе харесала, бе загинал тъкмо когато в сърцето й бе започнало да се заражда любовното чувство. Оттогава от време на време на устните й се появяваше малка кървяща раничка. Тя избърсваше появилата се капка кръв с изящната си кърпичка и изпитваше удоволствие да гледа дълго червените петна, които се отпечатваха върху финия бял плат.