Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Без да дочака отговора му, полковникът продължи:

— Гребенът на Сторхамерен се е изместил. Огромна маса скали се е смъкнала в Йомфрудал. Това се очакваше отдавна, но странното е, че става през есента. Обикновено такива свличания се случват през пролетта, когато снеговете започнат да се топят. Една огромна скала стоеше надвесена на това място през цялото лято и като по чудо пазеше равновесие. Силният вятър, който излезе тази нощ, вероятно го е нарушил.

Полковникът продължи да разказва подробно за свличането и тогава лейтенантът разбра, че му се е явил спасителният случай, зад който неговото деяние щеше да остане скрито. За първи път от снощи той въздъхна облекчен, но краят на мъченичеството му далеч не бе настъпил.

По-късно през деня в двора на Боргланд влезе един файтон, теглен от черен кон. За пръв път кон на Бьорндал спираше тук. Стария Даг пожела да говори с госпожица Фон Гал и с лейтенант Фон Маргас. Излезе сам полковникът и с високомерен и студен глас попита:

— Какво желаете от тях?

— Да им кажа нещо много важно.

Това беше вторият път, когато Даг Бьорндал и Фон Гал разговаряха.

Когато Елизабет и лейтенантът се явиха пред него, Даг ги попита дали неговият син ги е последвал предната нощ, когато са напуснали Ховланд. Така му били казали някои от присъствалите на увеселението.

— Да — отговори Елизабет, — и след това той тръгна на север по стария път… където стана свличането.

Даг вече знаеше за това свличане. Събра вежди, но лицето му остана ледено спокойно.

— Не бихте ли могли да ми кажете нещо повече? — попита той строго.

— Не, защо?… Вашият син не се ли върна у дома? — запита Елизабет, която едновременно изпитваше страх и задоволство.

— Не, не се върна — отговори бавно Даг, докато гледаше внимателно лицето на госпожица Фон Гал и треперещата ръка на лейтенанта.

След това се качи във файтона и се насочи към стария път през Йомфрудал. Дъхът на прясно разровена пръст и на смазана растителност се усещаше отдалеч. Голямата скала, която се бе откъснала от върха, при падането си бе разрушила част от пътя и се бе отърколила в долината.

Даг слезе от файтона и слезе надолу, докъдето беше възможно, но от Туре не откри никаква следа. Свлечената скалистата маса беше огромна и би могла да смаже повече от петдесет души. Пътят бе станал непроходим, затова Даг трябваше да се върне и да мине пак през Боргланд.

Елизабет фон Гал чакаше на мястото, където алеята и главният път се събираха.

— Не го ли намерихте? — попита тя.

— Не.

— Слязохте ли към пропастта?

— Да — отговори рязко Даг, без да спира.

Елизабет съобщи на лейтенант Фон Маргас, че от младия Туре Бьорндал не била открита никаква следа и забеляза, че тревогата, която бе изписана по лицето му, бързо изчезна.

— Трябва да сте го пронизали в гърба — изрече тя с горчивина.

Фон Маргас заприлича на смъртник. Той се обърна и излезе, без да продума. Дали тя не го беше видяла, когато се върна и започна да избърсва сабята си в тревата, преди да стане свличането? Нямаше как да узнае. Напусна Боргланд същия ден и повече не се появи.

Елизабет дълго време носи върху устните си следи от целувката на Туре. Често засъхналото наранено място се пукваше и там блясваше капка кръв — жив спомен за единствения силен мъж, когото бе срещнала в живота си.

Когато в областта ставаше дума за Туре Бьорндал, хората тайнствено поклащаха глави. Нямаше никакво съмнение, че той бе станал жертва на злите духове. С поведението си към младите девойки той беше заслужил такъв край. А да дръзне да минава през това проклето място при лунна светлина — това беше лудо и нечестиво предизвикателство!

В Бьорндал смъртта на Туре предизвика много скръб у всички. Но Стария Даг продължи да бъде хладен и непроницаем или поне се показваше такъв. Предсказанието на Ане Хамарбьо се изпълни, но той го очакваше и се беше подготвил за тежкия удар. Най-много страдаше при мисълта, че тленните останки на Туре не бяха опети и нямаше да почиват в известен гроб. Това му тежеше като жестока несправедливост.

С изпълнено от мъка сърце, Младия Даг живееше в горите и почти не се вестяваше в имението.

Терезе беше сломена и състоянието й съвсем се влоши. Силите й я напуснаха бързо. Една вечер, към края на зимата, Стине Крюсе влезе в залата, където Стария Даг разговаряше с Клинге, и го извика при Терезе. Той скочи веднага и я последва в стаята, където жена му седеше в креслото си. Щом го видя, тя протегна ръце и от очите й потекоха сълзи.