Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Госпожице — рече Туре, задъхан от тичането, — преди малко ми благодарихте, задето танцувах с вас и добавихте, че мога да отида при момичетата, които предпочитам. Казахте ми също, че съм ви развлякъл за няколко минути и че това е достатъчно. Все пак — Туре се приближи съвсем до Елизабет, — нашето сбогуване не е пълно, госпожице Фон Гал. Необходима ми е една целувка…

По средата на осветената от луната широка алея за Боргланд, по която вечерният ветрец си играеше с мъртвите листа на близките тополи, Туре прегърна съвсем неочаквано Елизабет фон Гал и я притисна силно към себе си. Вълнението, предизвикано от страх и срам, което я обзе, едва не я накара да припадне. Съпротивата й се сломи веднага между силните и неспокойни ръце на младия мъж, а устните й бяха жестоко наранени от неговата целувка. От тях потече кръв.

— Мой ред е да ви благодаря, мила красавице! — рече Туре, като се отстрани и се поклони тържествено пред нея.

След това бързо се отдалечи, като я остави вцепенена зад себе си.

С развети от вятъра коси и без горна дреха върху вечерното си облекло, Туре продължи на север по стария път за Бьорндал, който минаваше през Йомфрудал. Реши на другия ден да изпрати някого, който да прибере коня му от Ховланд, където не желаеше да се върне тази вечер след неприятността, която му причиниха.

Когато Туре се отдалечи, Елизабет дойде бавно на себе си. Тя продължаваше да стои по средата на алеята, като притискаше една дантелена кърпичка върху устните си, които трепереха от гняв. Досега тя бе живяла като коравосърдечна и самонадеяна, презираща всичко и всички, признаваща само закона на своята воля и ето че тази вечер срещна за пръв път човек, който се подигра с волята й и който на презрението й отговори с още по-жестоко презрение. Какво ставаше в раненото й сърце? Какво изпитваше? Срам? Омраза?

Някой тичаше по алеята. Беше лейтенантът, който се бе съвзел след удара и бързаше да я настигне.

— Обиди ли ви оня нехранимайко? — запита той с дрезгав и запъхтян глас.

— Попитайте го сам, храбри рицарю — отговори тя, като му сочеше с ръка пътя, по който се беше отдалечил Туре.

След тези думи тя продължи към Боргланд, а обхванатият от яд и воля за отмъщение лейтенант Фон Маргас извади сабята си и се затича по пътя към Йомфрудал.

Излезе вятър, който зашумя в клоните на дърветата. По земята сухите листа се събираха в кръг и пак се пръсваха. Далече някъде виеше куче и откъм скалите на долината отекваше на равни промеждутъци тъжното бухане на бухал.

Не бяха минали и няколко минути, когато лейтенантът се върна обратно. Той продължаваше да държи сабята си в ръка, но острието й не светеше вече със същия блясък на лунната светлина. Фон Маргас изглеждаше като пребит. Той спря и с ужас се вгледа в окървавеното острие на сабята си. Кой демон бе вдигнал ръката му? Да насочи срещу един беззащитен човек сабята, която му беше поверил кралят? Не можеше да повярва, че наистина беше дръзнал да направи това. Заради Елизабет той завинаги бе опетнил името си, разрушил кариерата си и провалил живота си!

Фон Маргас прекоси с блуждаещ поглед пътя, заби сабята в рохкавата пръст чак до дръжката, след това я изчисти в тревата и избърса ръцете си. Подпря се на едно дърво и от гърдите му се изтръгна продължително охкане, подобно на предсмъртно стенание. Изведнъж му се стори, че дървото, на което се бе подпрял, се клати, че земята трепери под краката му, че небе и земя се събират в едно. В същото време откъм мястото, където бе извършил убийството, се чу страшен гръмотевичен трясък, чието ехо беше повторено многократно от дълбоката пропаст. Бял като платно и разтреперан, той се мъчеше да се съвземе. Не вярваше в свръхестествени неща, но тази нощ беше съвсем сигурен, че бе видял пред себе си отворени вратите на ада.

Празненството в Ховланд трябва вече да бе свършило, защото чу гласове, които се приближаваха по пътя. Той се затича в тъмнината и изчезна по посока на имението.

Не спа цяла нощ, като не преставаше да се пита как трябва да постъпи на другия ден. Дали не беше най-добре да разкаже на полковник Фон Гал всичко и да му предостави правото да вземе вместо него необходимото решение?

Стана много рано. Първият човек, когото срещна, беше полковникът. Фон Гал беше много развълнуван и затова не забеляза уморения вид на Фон Маргас.

— Научихте ли какво се е случило тази нощ? — попита го възбудено Фон Гал.

„Значи, всичко е разкрито“ — помисли фон Маргас и онемя.