Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Чувствам, че скоро ще ви напусна — рече му болната. — Тялото ми е леденостудено… Животът бързо ме напуска… — Терезе стисна ръцете на Даг и с изражение на безкрайна умора склони глава на рамото му. — Благодаря ти, много ти благодаря, скъпи Даг — продължи тя, — за всички хубави дни, които прекарахме заедно. Нека Бог ми прости за злото, което неволно съм причинила.

Даг седна до нея и започна да гали внимателно отслабналите и изтънели пръсти на жена си, сякаш се докосваше до най-нежни цветя. После наведе глава върху гърдите й, като че не можеше да понесе някаква огромна тежест, и едва можа да прошепне от вълнение:

— Аз трябва да ти благодаря, Терезе, за всичко, което направи за мен и за нашето семейство.

Обезпокоена от няколко дни за здравето на господарката си, Стане Крюсе беше изпратила човек в горите да извика Младия Даг и той влезе в стаята, тъкмо когато баща му произнасяше тези думи. Доближи се тихо и коленичи пред майка си. Тичал бе, за да стигне колкото може по-скоро до дома, и сърцето му биеше силно. Терезе го позна през мрака, който замъгляваше погледа й.

— Синко, та ли си? — попита тя и погали с трепереща ръка главата на Даг. — Слава богу, че дойде!

Бяха последните й думи. За пръв път от дете Младия Даг заплака и плака дълго. Толкова много неща бе искал да сподели с майка си, толкова много нежни неща, които все се канеше да й каже, но не бе намерил случай да го стори. А сега беше вече твърде късно; неговата майка с голямо сърце си бе отишла завинаги.

Не помнеха погребение като това, което беше устроено на Терезе Бьорндал. От години много хора бяха идвали при нея, за да искат мнение, съвет или помощ срещу неволите и изпитанията в живота си и въпреки страданията и скърбите си тя бе помагала на всеки до смъртта си. Всички тези хора направиха огромно шествие чак до църквата. От селото в равнината също се включиха в него.

На следващия ден в селището и в имението настъпи тягостно мълчание. Всичко вървеше бавно, без жизненост.

Младия Даг се върна в горите и рядко се появяваше в имението. Стане Крюсе продължи да се занимава с домакинството, но стана по-тиха и мълчалива. А остарелият капитан се зарови още по-дълбоко в своите документи и преписки.

Какво бе станало със Стария Даг, който бе заглушил спомена за последните думи на Дортея с оглушителния шум на парите; който бе дръзнал да влезе с файтона си в двора на Боргланд и се бе държал гордо и високомерно пред господаря Фон Гал; който не се бе побоял да слезе в пропастта на Йомфрудал, където никой досега не се бе осмелявал да надникне, нямаше ли скоро да забрави и своята съпруга и да продължи да тъпче, както правеше доскоро, арендаторите в околността? Когато едно зло стои отдавна загнездено в душата на човек, голяма е вероятността той да умре, без да осъзнае това зло.

При смъртта на Терезе Бьорндал не се случиха чудеса, както при кончината на светци. Нямаше нищо изключително. Но добрите хора остават — с думите и делата си, с добротата на сърцето си.

Стария Даг почувства да се заражда в душата му чувство, подобно на онова, което бе изпитал в младежките си години, когато неочаквано бе загинал брат му. Несъмнено, Терезе отдавна боледуваше, прикована безпомощно на стола си, и смъртта й не бе неочаквана. Но тази смърт го стъписа и събуди в него отдавна забравени чувства. Нещо в душата му се счупи, след като дълго време бе живял обсебен от интереса си към парите.

Да, след смъртта на Терезе Даг по-рядко излизаше от къщи и болезнено усещаше отсъствието й, страдайки посвоему. Изпитваше себична мъка, която не беше действителна скръб. Измъчваше се от мисълта, че не може да изпита истинско страдание заради постигналата го загуба на съпруга като Терезе. И като се замисли върху това и насочи поглед вътре в себе си, започна да вижда злото, което се бе настанило в него.

Добрите хора са силни не само в живота, но и след смъртта си, и Терезе се появи отново — в мислите на Даг, в самотните му нощни часове.

Пролетта се възцари над Бьорндал. По хълмовете брезите бяха започнали да показват младите си листенца. Лястовичките летяха с глъч като стрели в синьото небе и лекият ветрец люлееше току-що разтворилите се цветя. Отсам смъртта, за която животните никак не ги е грижа, природата беше започнала своето ежегодно обновяване.

Младия Даг продължаваше с мрачни мисли и все още нестихнала скръб да скита в гората. Полека-лека погледът му се обърна навън и тогава забеляза край пътеките първите златни пъпки и тъмносините анемонии, които никнеха между локвите стопен сняг. Силните му гърди поемаха жадно първия полъх на пролетта и сърцето му биеше лудо, развълнувано от събуждането на природата. Такъв е цикълът на живота.