Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Онова обаче, което накара погледа му да застине неподвижно, беше, че нещо във видението му напомни баща му. Дали той не бе на смъртно легло и дали това бяха предвестници на смъртта му — тези призраци, които го дебнеха и тормозеха през последните нощи? Беше чувал подобни неща. Горските жители знаеха много истории за привидения през последните дни на някой човек. Но дали Даг бе напълно буден, когато му се стори, че вижда човешки образ, или бе в полусън? Трудно можеше да бъде сигурен в това.

Обзет от тези мисли, той отново задряма, но изведнъж вероятно много ясно бе чул някакъв звук, защото вдигна рязко глава и… от мрака се появи баща му.

Мислите в съзнанието на Младия Даг се завихриха: значи баща му беше онзи, който го бе дебнал — затова бяха тези предпазливи шумове, които човек не можеше да разгадае. Значи неопределимите следи бяха от неговите еленови калцуни. Но защо го дебнеше баща му в мрака, защо не се бе показал досега пред него?

— Добро ходене, докато се изкачи човек до тук — рече Стария Даг, дишайки тежко. Бе се изпотил, докато изкачи високото.

Край огъня имаше голям камък, обрасъл с мъх, и той седна на него, като сложи пушката и раницата до себе си, погледна бегло към огъня, после към нощния мрак и после продължително се взря в небето, като че ли искаше да намери всички съзвездия. После отново погледна към огъня — не поглеждаше само към сина си. Стария Даг, който беше толкова уверен пред всички хора, се чувстваше несигурен пред собствения си син, откакто той бе пораснал. Наистина, той беше произнесъл през онази съдбоносна вечер онези думи, които свързаха Младия Даг и Аделхайд, но това бе всъщност единственото нещо, с което се бе намесил в живота на сина си.

Между бащата и сина съществуваше едно дълбоко, непреодолимо притеснение. През годините, когато Младия Даг растеше, майка му беше постоянно заета с грижи около домакинството и снабдяването на цялото селище, а баща му беше така затрупан с работа и потънал в паричните си дела, че беше сляп за всичко наоколо си, включително и за синовете си.

Така Младия Даг бе оставен сам на себе си и никой на този свят не знаеше какво ставаше дълбоко вътре в него. Бе мълчалив по природа като прадедите си, а гората и самотата не бяха го направили по-разговорлив. Какво от твърдостта на баща си в сделките бе видял и какво мислеше за нея, Стария Даг не знаеше, както не знаеше и дали синът му си мисли нещо за това, че баща му много рядко му беше обръщал внимание.

Така се получи, че ако Стария Даг, при цялата му самоувереност, се чувстваше някъде несигурен, това беше тъкмо пред сина си. И ако през последните години бе смятал за своя задача да се доближи до близките си и да им помага колкото е възможно повече, за сина си се бе сетил най-накрая.

Откакто свещеникът му бе казал онези думи за майора, той също бе си дал сметка, че всички хора имат нужда от опора, и угризенията му бяха насочили мислите му към човека, който му беше най-близък и който също имаше потребност от помощта му.

Младия Даг нямаше ни най-малка представа какви душевни борби бе преживял баща му в мрака, съвсем близо до него, и колко пъти се бе отдръпвал, изплашен в последния миг, от желания от него разговор на четири очи със собствения му син. Преди единадесет години баща му за последен път бе заобиколил възможността да се сближи със сина си. Беше през пролетта след смъртта на Терезе, когато той бе взел у тях капитан Клинге, за да не бъде принуден да остане сам със сина си. Стария Даг не можеше да си спомни за нито един разговор на четири очи със своя син през последните две десетилетия, освен няколко случайно разменени думи за времето или други подобни неща.

Младия Даг продължаваше да стои край огъня, подпрял брада на ръцете си. Бе погледнал веднъж — два пъти към баща си и след това към звездното небе, за да види дали баща му не наблюдава там нещо необичайно. Вечерникът беше поутихнал, но около скалата продължаваше да подухва студеното течение, а от горите и Скарфиел се дочуваха звуци и бучене, което ту се засилваше, ту утихваше.

Стария Даг сложи дърва в огъня и загледа как пламъците ги обгърнаха, а димът изчезна в мрака.

— Виждал ли си тази година мечка? — попита най-после той.

Видя се, че синът се напрегна да си спомни.

— Не, не съм. Само следи, на север от Свартиерн и от колибата Вестли, и тук наоколо, към планината. А рибарят Бьоре видял веднъж една долу до водата.

— Лосът не се плаши тази есен — рече Стария Даг.