Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Даг му хвърли бегъл поглед, след това пъхна ръка в джоба си и извади фишек тютюн.

— Вземи го — рече той и му го метна.

Пер не успя да реагира навреме и му се наложи да търси тютюна под столчето си. Започна, мънкайки, да благодари и да говори, че не може да приеме, след което дълго остъргва и почиства лулата си, като накрая стана на крака, за да върне фишека тютюн.

— Можеш да го вземеш — рече Даг.

— Целият фишек? — попита Пер.

Даг не отвърна и Пер отново се настани на столчето, като обръщаше и разглеждаше от всички страни големия фишек тютюн.

Когато Пер и младежът станаха от леглата, Даг не бе мигнал цяла нощ. Последния път, когато бе идвал тук, бе почти същото. Бяха го донесли тук от планината, а баща му и Аделхайд се бяха грижили за него в продължение на много дни. След това Аделхайд бе толкова различна, както никога преди. Бе обляна в сълзи, мислейки, че той ще умре.

От инцидента в Планината на мъртвите Даг повече не бе идвал в колибата при Свартиерн. Защо се бе върнал? Дали не бе имал чувството, че е бил твърде рязък към един възрастен човек, и сега искаше да му се реваншира?

Пролетта и лятото отминаха и отново настъпи есента.

Младия Даг тръгна от изток към Скарфиел една слънчева утрин. Небето бе есенно светло и прозрачно и изглеждаше по-високо от друг път. Тук имаше повече трепетлики, диви круши и брези, отколкото иглолистни дървета, и сега, в сезона на листопада, тревата бе покрита с многоцветни листа. Под сенките те блестяха от сланата, а на слънчевите места бяха потъмнели от влагата.

Даг вървеше под редуващи се слънце и сенки, които все още бяха хвърляни от неоголелите съвсем дървета. Неговият поглед се задържаше за миг върху листата на земята и после пак се издигаше към високото небе. Гърдите му поемаха студения, сух и свеж въздух, и дъхът му се превръщаше в пара пред него. Даг вървеше бавно и предпазливо с утринно събудени усещания.

Струваше му се, че от известно време във вечерната тъмнина нещо върви след него, около него, редом до самия него. Не само заради това, че бе чул един път как сухо клонче изпращя по-силно, отколкото биха могли клончетата да пращят от само себе си на земята; бе имал и усещането, че някой го дебне в горския буренак, че чува стъпки на обувки, които докосват земята — така леко и недоловимо дори за неговия толкова опитен слух, че шумът им се сливаше със звуците на нощта.

Можеше ли да бъде някоя хитра планинска мечка, която да го следваше предпазливо? Или пък беше човек? Когато след това на светлината на деня потърси следи, не успя да открие нищо. Бе немислимо една мечка да бъде толкова хитра, че да върви с лапите си само по камъните, а в съвсем беглите следи, които смяташе, че е видял в мъха и в пожълтялата трева, не личаха мечи нокти. Единственото възможно нещо беше предположението, че след него върви някакъв горски скитник, хитър като самия него и обут с връхни калцуни от еленова кожа. Даг също използваше такива калцуни, когато искаше да дебне някои много страхливи животни. Първите подобни калцуни бе получил като малък от баща си; при други хора никога не бе забелязвал такива калцуни.

Дали тук някъде в гората не обикаляше чуждоземецът убиец, който се бе нахвърлил върху него с брадва в колибата Вестли? Дали този бандит не го дебнеше с еленови калцуни сред вечерния мрак? Дали той бе така неблагодарен, че да замисля отмъщение заради урока, който бе получил тогава?

Младия Даг се дразнеше от това коварно дебнене. Искаше да накладе огън за през нощта и да залегне и бди, но трябваше преди това да намери някое място, където гърбът му да бъде защитен, пък тогава нека дойде псето проклето. Щеше да го посрещне, както му се полага.

Тези мрачни мисли бяха обсебили Даг при обиколката му в тази слънчева сутрин, когато бе решил да се изкачи до Скарфиел. Дотам бе далеч, но му бяха известни места, където можеше да си полегне, като гърбът му бъде защитен, а огънят — пред него. Когато след това огънят изгори и само на последния отблясък на жарта се вижда спящата му фигура, тогава този, който го дебнеше, щеше да се появи.

Покритите с гори хълмове, по които Даг се изкачваше, водеха към един висок хребет, зад който се простираха широки блата, а сред тях — тесни ивици твърда почва, обрасла с брезови горички.

На високия връх Даг изведнъж се спря като закован на мястото си. Със светкавична бързина свали пушката от рамото си и я подпря на коляното си, като постави лявата си ръка на цевта, а дясната — плътно до спусъка. Върху една от ивиците почва сред блатото бе застанал лос, силно животно, което си почиваше сред пустотата. Над блатото се стелеше було от ароматна мъгла, а сред нея се полюшваха копринено бели къдрици на узрели блатни растения.