Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Ръцете на Даг стиснаха здраво пушката — бяха готови да реагират на стария навик, но нищо друго в него не трепваше. Очите му първоначално имаха студен блясък, както винаги преди някоя бърза реакция, но скоро погледът се смекчи, втренчен надалеч. Лосът изпъна дългите си, светли, задни крака, а предната част на тялото му застина в неподвижна, издаваща сила поза. Сега той надигна муцуната си във въздуха, сякаш се подготвяше да нададе мощен рев — силните му рога бяха извити назад, а над гъстия гребен на гривата му слънчевата светлина проблясваше върху мокрите му трептящи ноздри, които душеха въздуха. Топлият му дъх се носеше на пара и пълзеше около тялото му.

Даг прецени, че никога досега не бе виждал такова чудно създание, такъв силен лос, още повече, че преди изобщо не се бе заглеждал така. Винаги, когато видеше такъв екземпляр, изстрелът му отекваше още в същия момент. Щеше да постъпва така и по-нататък, обаче тази вечер в душата му имаше нещо особено. Ако този елен можеше да остане да стои така, Даг с удоволствие щеше да отиде до него, да го хване за рогата, да го разтърси здраво и да го погали по гъстата грива.

Очевидно той се чувстваше съвсем сигурен заради огромната си сила, точно както се бе чувствал Даг преди няколко години. Но вече бе станал несигурен у дома, както и тук, в гората, където нещо го дебнеше. Трябваше ли да изпрати в гърдите на животното, което не подозираше нищо, един подъл куршум? Не, това можеше да стане друг път, когато щеше да имаше настроение, но не и сега.

Какво се случваше с него? Не бе ли се отчуждил от рода си? Не, той само се бе сближил с гората. Никога досега не се бе чувствал като част от горите и всичко, което живееше тук в хармония, която един ден щеше да погълне самия него. Това, че коварството на живота го дебнеше и тук, в гората, за него беше просто едно болезнено предупреждение.

Свали ръка от спусъка и леко чукна с нея по ръкохватката на пушката. Лосът изведнъж сведе главата и рогата си, сякаш искаше да се представи за колкото е възможно по-малък и незабележим, след това се хвърли встрани и препусна в див бяг през боровата гора отвъд блатото.

Високо на западния склон на Скарфиел се мержелееше като звезда малък огън, който ставаше все по-ярък и ярък, колкото по-гъст се спускаше мракът над горите.

Даг се бе отклонил към старата пътека, която се виеше откъм западната страна на планината, и бе наближил завоя, преди вечерният мрак да прогони светлината на есенния ден. От там бе хвърлил поглед надолу към горските долини на юг и запад, както и нагоре към високата планина на север, която се открояваше вече със суровата си зимна белота на фона на синьото небе. Постоя, съзерцаващ гледката, и си припомни как се бе инатил тогава при изкачването си на Планината на мъртвите, докато зимните виелици стенеха край него.

С гръб към скалния зъбер, Даг седеше и вечеряше край огъня, който буйно гореше и се извиваше от вятъра, даваше му топлина и се устремяваше високо в мрака, когато вятърът задухаше силно, и хвърляше сянка върху скалния зъбер. Наоколо го заобикаляше рехава гора от бор и смърч — наклонени, обрулени от вятъра, немощни дървета с разкривени стъбла и изсъхнали клони откъм страната на вятъра. Сред тях имаше брези и диви круши.

Вятърът имаше неочаквано студен дъх и около скалата зад гърба на Даг имаше ледено течение. Той си бе подготвил хубава, дебела постелка от зеленина на смърч, като бе оставил и малко за покриване, но тази нощ една ли щеше да спи — беше му ясно още от сега.

Предъвкваше залъка си и се вслушваше с напорени уши във всички шумове. Погледът му пронизващо и бързо проучваше мрака. Все пак, след като се нахрани и завърза раницата си, той се поуспокои. Умората след дългия преход днес и топлината на огъня го надвиха, като го накараха да потъне отново в обичайното си безразличие. Подпря лакти на колената си, сложи лице между дланите си и заклюма край огъня. В гласа на вятъра тук горе, в Скарфиел, звучеше безкрайна необятност. От горите долу долиташе далечен, приспивен шепот, а езерото под северния склон на планинския хребет удряше вълните си в каменните брегове. Даг свеждаше глава все по-надолу към огъня, като все по-рядко отваряше очи, за да се огледа наоколо.

И ето че изведнъж той вдигна едва забележимо глава над ръцете си. След това остана така неподвижен, като обаче се вглеждаше пронизващо в мрака зад огъня. Там долу, където се виждаше пътеката, там беше! Сред мрака се бе мярнало на светлината на огъня нещо, макар и съвсем за миг, човешко лице. Точно на човешки бой от земята. Но само кратко появяване, след това веднага изчезна.